30 апр. 2006 г., 09:34

НЕ ПОСМЯХ ПРЕД НЕЯ ДА СЕ РАЗПЛАЧА....

225 0 30
Ноемврийско е утрото.
Тъжно и мокро.
Тротоара окъпан от
среднощния дъжд.
На два полускъсани стари
кашона,
старица приведена продаваше
своето минало.
Изнесла беше две бели кордели.
Малко играчки.Чифт детски обувки -
цвета им запазил се син.
И още други ценни  реликви
от стария, семейния скрин.
Две отрязани плитки момински
като мъртви,прострени на
мокрия сив тротоар.
Спряха ме.
Не посмях пред нея,
но исках с глас да заплача.
Отдавна някъде поели децата.
Не се обаждали. Глуха била.
Затова изнесла за продан
старите спомени,
апарат да си купи. Да оправи слуха.
Не чувала, Боже, тази старица!
За апаратче иска да спечели пари.
Ако прозвънне някога телефона...
Майка е. Да чуе преди да умре,
че децата макар и далеко,
са много, много добре.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Веска Алексиева Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Тъжно стихотворение, но реално и хубаво написано /6/
  • Е, те това е! Никой не мой да те стигне! Веска, слънце небесно си ти! Душо, човешка! 6,тако!
  • Много истина и много тъга! Великолепно написано!!!
  • !!!
  • Много се радвам, че отново ни даваш възможност да прочетем едно от прекрасните ти стихотворения.Благодаря ти,Веси.