Небето избледнява…
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Небето избледнява…Ето, иде утро.
И мина нощ безсънна, парят ми очите
изпълнени с вина.
Спомнях си за дните…
Край мене, като цял керван каруци
годините се нижеха в редици.
И псуваха навъсени колари,
и злобно пляскаха с камшици.
По стръмни пътища, сред прах и тръни
безспирно трополяха колелата.
И пълни старите каруци
със жълти дюли и тела на птици.
Подире ми ме лаеха и псета
и гарвани кълвяха от месата
на птиците, издъхнали по пътя.
И виждам, че изгнили дюли
съм сбирал аз през всичките години.
Текат и мокрят колелата,
мирише гнило идващата есен.
Със нокти махат храсти и дървета
и враните злорадо се усмихват…
И нямам сили да си спомням вече нищо.
Къде не ходих…Търсих ли посоки
или пътят ме отвеждаше…до тука.
В тази сутрин - плачеща от жалост,
край мен минава скърцаща каруца…
Да можех…Да поспра за миг кервана…
Да можех да погаля по косите злите.
Ръката на коларя да прихвана
и да целуна дланите, камшика.
Да можех да простя на всички
очите си с поглед да погаля…
И сам на себе си да се усмихна…
Небето избледнява.
И ето, сред сумрака се задава
разкривената, скърцаща каруца.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены
