Неизбежното

Спомни си първата ни среща- стоеше сам,неведом с пролетта. Подаде ми ръка-набързичко,гореща. Докоснах мъжката ти суета. Покани ме отсреща- чай или кафе?! Едва ли съм запомнила. Усмихваше се, гледаше във мен, мълчеше във усещане. И си се чудил леко със ирония- а мен какво ли ме тресеше. Не се подхилквай. Да не ми е било лесно... А ти? Помагаше ли ми? Или се наслаждаваше на смешното? На мен пък, бива ли така да ми личи. Объркване във трепет, и във тез очи... Замряха часове наред. И аз се влюбих... в неизбежното!