ОСЪДЕН ДА ЖИВЕЯ

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

            Най-после тишина…

Въздъхна уморено тъмното и легна

пред прозореца ми като кърпа на вдовица.

Съседът горе дълго пи, и пя, и псува,

                                                      после плака.

Накрая счупи чашата, и спи сега-разбил глава на масата

сред вино,

                   парчета хляб и сънища

за селската поляна…

                                     Оная там-с кози и със кафяви крави

миришеща на тор и на босилек, на горещо лято,

в което свирил е с уста и гледал замечтано

                                                                там долу-към града…

                                           …

            И нека спи…Дано умората и мен сломи ме.

Очи да угася-горящи въглени, забити

                                                                   във празния таван.

По него сенките пълзят, минават светещи квадрати

                                 -очите на коли,

                                                                    спомени, мечти…

И после чезнат, почернява

                                               във миг тавана

и свиват се в юмрук стените,

                                                                           а аз съм тук,

                                 а те са толкова близо.

Сърцето ми кънти, и сякаш с чук във мрака

злодей невидим

                            каменни дворци руши.

                                            . . .

            И дишам с хрипове, и въздухът не стига

Отгоре като пръст тежи ми тъмнината.

Размахал пръсти,

                              ровя,

                                       искам да я махна

премазала гърдите, затиснала душата.

И сякаш съм във гроб,

                                        и сякаш-жив погребан,

в завивките се мятам,

                                       леглото като нива

дере със тръни потното ми тяло.

Очите ми блуждаят,

                                    скитат като птица

пречупила крила…тъй близо са стените.

                                          . . .

            Навън е нощ, самотни улиците светят

И само кучета и пияници се скитат

по тъмните пътеки

                                  - лъкатушат.

И мрака ги поглъща,

                                      гаснат,

                                                  чезнат.

След стъпките им вятър ги преследва

размахват вестници разкъсани платна

                                                                     потъват

разбити блянове като рибарски лодки.

Един безмислен свят, и аз-безмислен

опипвам с пръсти хладния прозорец.

                                            . . .

            Да бих могъл…Съседът горе да погаля

Билет за влака да му купя, хляб и още нещо.

След последния вагон да му помахам -

                                                       чист и хрисим.

И на перона коленичил, на Бога да се моля

                                                      за всички хора.

После…сам,

                      треперещ,

                                       горд,

                                                възторжен

да се завърна тук, в тази стая, като в църква.

И сам да си простя.

Изправен, чист, горещ и жив,

                                     червен от кръв и жалост

на ивица да скъсам свойта бяла риза.

Ръцете да оголя,

                             да ги вдигна към небето

и с ножа китките да срежа…

                                         . . .

            Не бих могъл…Не бива да го правя…

Мълчи нощта, сред нея съм едно нищожно нищо

                                                       пожелало свобода.

Осъден съм от някой да живея.

                                                      Да купя хляб, децата да прегърна.

Облегнал поглед вън, да питам светофара

                                                    след коя посока нужно е да тръгна.

И в нея-криволичещ, страдащ,

                                                       луд навярно

да изтърпя присъдата…

                                           Осъден да живея.

                                                           04.04.2001 г.