Сама
Вървя сред житните поля<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
с ведра усмивка на лицето.
Неземно щастлива е моята душа,
с любов изпълнено ми е сърцето.
Слънцето огрява моята пътека,
небето синьо е за мен.
Гласът на славея отеква,
попадам в неговия плен.
Но черен облак се задава,
на свтелий небосклон,
и птичката престава
да пее.Литва от своя клон.
Гръм се чува, дъжд се лее,
но кръв залива житните поля.
Ято гарги започва да се рее,
да сипе болка и тъга.
И черно става пак небето,
червени стават житните поля.
И студ сковава пак сърцето,
тъга усеща моята душа.
Крещя, но звуци не излизат,
чувам само грачене зловещо.
Замлъквам, но гаргите не спират.
Всичко е така ужасно и зловещо...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деница Дучева Все права защищены
