Снимки от Истанбул

На едно приятелство!!! Снимки от Истанбул * * * Странно. Заспах в България, събудих се зад граница. Земята същата. Красива. Нивите, като парчета баница, наредени в равната тава край пътя. Табелите са същите, като в учебниците по история. Люлебургас и другите... сливат се пред погледа. Гореща, автобусна меланхолия... * * * Следобед е. Вън двоен пек! Истанбул!!! Това ли си? Прегръдки. Поздрави на автогарата. Поне една цигара, моля ви! Ето го и пустия пакет. И пак напред – на път... Стъклено – метални банки... Минарета, замислени над облачните ребуси... От римско време някакви останки... Коли, таксита, автобуси... На момиче черните очи.... невинната усмивка... Светофарът светлините си смени. Напред и след това завой, без никаква отбивка. Още метър, срещу жегата протест. * * * Най-сетне сянка!!! Нови хора... обятия... целувки... „Здравейте!”, „Как сте?” – на английски. На момиче черните очи и женската усмивка... ...сегашно просто време, бъдеще... ...продължително по устните следи... Не говорела английски... ...смеем се и двамата с очи. * * * Шумно сред пазарния народ- балкански, западни езици . същински истамбулски Вавилон. Внезапно, всеки звук изстива, като гроб. Няколко жени във бяло, като птици, минават черно през тълпата, с кърваво червени ленти на главите. Само близката джамия лее тъжния си плач. - Децата им били убити... невидим шепне разказвач. * * * Чаят им е много вкусен, лек е срещу палещия зной. Сложиха на масата кебапа. Чужд съм, а се чувствам свой. До мен седи човек и ми разказва: - Дъщера ми, на улицата посред нощ, я разстреляха в главата. Детето ми остана без лице... ...на двадесет и две ...нямаше къде да я целуна... Сгърчиха се мъжките ръце. Само болката в очите му заплака... ................................... Прегърнах го. Така го помня – на безликата жена бащата. * * * В квартала на работници – мраморен разкош. Чудя се - измама ли... Но надписите не грешат: „Да живее трудовият ни народ”- преводачът ми превежда. Нашарени стените – сърп и чук; навсякъде звездите. Звучи ми като стара кинолента... Тук мраморът е евтин, по-евтин е момента на един живот... * * * Хазяйката я няма. Извън града с детето. Сигурно е при роднини. Настаниха ни по двама. Мъжът й нагости ни. Пушим, а небето се протяга свойски между минарета. Заровете като падащи звезди- играем табла: бир и ики и уч едно и две и три... Смеем се - Ахмед, недей лъжи! * * * През нощта се будих. Жени сънувах без лица... Удари три часовник на стената – попита: - Защо мълчиш? - Че какво да ти разкажа! - Опитай! Зад гърба ми, на английски, телевизорът лъжливо се кълнеше в мир. * * * Отново момиче със черни очи и тъжната женска усмивка. Оправя буйна, червена къдрица. Седем години лежала след бърза присъда. Тлееща, мъничка, ярка свещица... ... с глад да събори затвора решила. Насила я хранили, бързо и много... ... куца сега и полека залита... не, не унива, мисли, обаче, от време на време заплита... Нощем, в съня си, приспива писъка на изгорели другари в затвора... * * * Третата вечер. Потни в колите, високо пътуваме. Далеч над града, към звездите се взираме. Пак плачат джамиите. Язовирът зад нас възпява алиите. Със пръсти делим си захарния памук. А колко ли теб досега са оплаквали, момиче със черни очи. Но напук на язовирната мъка, отново се смееш, нали! * * * Сутрин е. Бедняшкият квартал. Най-бедният. Красив е!Тук няма мрамор. Кацнал като чайка на скалите, наднича дрипаво във лятното море. Бедняшкият квартал сърдит е, като сух бодил на пътя. Настръхналите вратници, сигурно си спомняте, бронетранспортьорите и тайната полиция... Ще харесате ли тези дневници? Трябва ли? Перверзно е! Късно е да мразя, но жалея, че няма ги във сутришните вестници Иначе, земята същата. Красива. Нивите като парчета баница, подредени в равната тава край пътя. Питам се, къде е скрита човешката ни граница?