Спри тази болка в душата ми
В копринената тишина, докосваш ласкаво ръката ми.
Поглеждам със пресъхнали очи към теб,
за пореден път ще ме прегърнеш ти – приятелски
нима сърцето твое е от кубче лед?
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Страдащо сърцето ще прескочи удар... не за първи път.
Казваш - трудното отмина - болката, безсънните ми нощи...
А... пътят ми напред... ще е застлан със рози?
Не чувстваш ли кладата, разгаряща се в мен?
Глава навеждам и очите ми се пълнят със сълзи
от несподелена обич, от неизживяна страст...
Напира глуха болка, самота, а твърдиш, че ще преминат...
Чуй гласа, който крещи в мен и не немирам думи и смелост...
Нямам сили да те залюлея във ръцете на вятъра,
нямам куража, за да те пусна с крилете на птица,
да те погаля с устни, да помилвам душата ти с песен.
Да те близна с езика на огъня и напоя с капки роса...
Ако ти сам не прекрачиш невидимата стена,
ако сам не се потопиш в този изригващ вулкан,
той ще избухне и опожари всичко по пътя си,
а аз ще остана като изгубено дете насред пустощта..
Не бой се от изгаряне, ще те пазя!...
Искам само да почувстваш любовта ми,
да се сгрееш на огъня, пламтящ в сърцето...
Спусни се там и го угаси... с обич!...
Не оставяй тези горящи главни в душата ми,
а ела, наметни ме със звездно сияние,
покрий ме с черното наметало на нощта
и ме облечи в пурпурната мантия на изгрева.
Излей океана върху ми, за да ме изгасиш
и димящи въглени да останат в огнището...
Освободи окованата душа и своята длан ми подай,
за да ме преведеш боса през високия брод към душата ти,
за да бъда до теб, далеч в хоризонта,
където нишката заплита мечти и желания...
Позволи ми... да те докосна... и прогони болката...
Спри тази болка в душата ми,
скитаща, търсеща, просеща...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Илиева Все права защищены
Много ми хареса!
