Танца, който танцувахме за малко...
Във копринената нежност
породена в свят за двама,
божествена илюзия
отразена в лунна светлина,
и плаха чувственост,
разкриващи магията на вечерта,
заслушани в люшкащата песен на прибоя,
танцувахме с теб, за малко...
Препускат очите ти,
галещи плътта ми...
попаднала във транс
от тази пясъчна любов,
свързала ни в миг единствен
и утрото изглежда е далече...
От устните отронени усмивки
в сърцето си събирам,
прегръдката ни...
спомен блед, далечен,
дъхът ми врича се
в утрото изтичащо...
пияна съм от теб,
при мене остани, за малко...
Притискаш ме нежно към себе си,
а с другата ръка изследваш
котешката извивка на гърба ми.
Обръщам глава,
за да не видиш
напиращото в мен желание...
Но дълбоко в себе си,
когато оставам сама
през времето и пространството,
и чувам тихия, сподавения стон
от празнотата,
прокрадваща се на пръсти
и разголва истинността
на чувствените белези
обезели ме от този танц...
и аз копнея да достигна нещо,
което съм докоснала веднъж,
за малко...
Има някой... който ти липсва
и уморен може би,
да пътува за друго пристанище...
А ти го желаеш толкова много,
че слънцето би забавило хода си
и би се търкулнало назад,
за да те отнесе
към времето и мястото,
там, където разцъфна
розата на страстта
и водопад от усещания плисна...
Бях плененa от твоята магия,
там където докосването бе –
толкова меко, топло и истинско,
че моята мисъл бе само да те задържа,
не исках да те пускам да си тръгваш...
Но аз не знаех какво би било...
Усмихвам се, припомняйки си
танца който с теб танцувахме за малко...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Илиева Все права защищены
