Волфганг Амадеус Моцарт - VIII
Да можех да нарисувам с думи града си –
далечният Залцбург с бели дворци
и спретнати къщички с китни тераси,
ограждащи неговите покрайнини.
Имах на времето детство щастливо –
родих се след тридесетгодишна война,
по днешни стандарти в градче доста диво,
за мен беше пъпът, то на света.
Не можеше иначе някак да бъде –
човек не избира свойта съдба,
но днеска, когато витая отвъде,
все още живея на тази Земя.
Душата ми помни шумни каляски,
с вратички лакирани, как трополят
по улички каменни – детските маски,
които надявахме при маскарад.
Богати пазари по коледа, глъчки,
тържественна музика и веселби –
стопанките с бухнали шарени фустички,
припрени, накипрени в ранни зори.
В очите ми детски, животът бе пъстра
картина, рисувана с трепет и смях –
обичах наравно търговката тлъста,
Земята, небето и летният прах.
Дъждът бе наслада, а слънцето песен,
сезоните - чувства, искряща дъга -
от снежната Зима до златната Есен,
през Лятото знойно и Пролетта.
С прекрасна палитра Твореца всемирен,
рисуваше всичко ден, подир ден
и всяка боичка бе празник неспирен,
изпъстрен, обагрен в звук съвършен.
Животът е музика – тъй го разбирам;
пък и тогава рано узрях.
Няма да крия и да позирам –
просто записвах, макар, че творях.
Господ ни дава и Господ ни взема –
аз благодарен съм на свойта съдба,
че в многоликата безкрайна Вселена,
ме надари да чувам звука.
Само в едно до сега съжалявам –
много изслушах, но малко успях,
времето в ноти да пресъздавам;
кратък е пътят на човешкия грях!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Бостан Бостанджиев Все права защищены
