Вървя по заснежените пътища...
Вървя по заснежените пътища...
И съм сам, като облаци враните
се издигат пред мен, после кацат, разсърдени.
И грачат, подвикват като дрипави циганки
озлобени и зли, за парченцето хляб... за съдбата си.
Водят ме пътища, водят ме... А как ще се върна?
Има ли нейде подслон и топло огнище... и чаша със вино?!
Ей така - да поседна!... Да запея, а после да плача...
Две благи очи да ме милват и изтрият сълзите ми.
Да е топло и сито... Аз да се свия и заспя до огнището.
Да мирише на гозби, на светло и хубаво.
И съм сам, като облаци враните
се издигат пред мен, после кацат, разсърдени.
И грачат, подвикват като дрипави циганки
озлобени и зли, за парченцето хляб... за съдбата си.
Водят ме пътища, водят ме... А как ще се върна?
Има ли нейде подслон и топло огнище... и чаша със вино?!
Ей така - да поседна!... Да запея, а после да плача...
Две благи очи да ме милват и изтрият сълзите ми.
Да е топло и сито... Аз да се свия и заспя до огнището.
Да мирише на гозби, на светло и хубаво.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены
