Заведи ме на топло...
Заведи ме на топло, на завет, на скрито
някъде, край едно бумтящо огнище.
В някоя малка и чиста къщурка
със опушени, стари икони.
Да е застлано с шарени черги
и да мърка простряната котка.
Да приседна на трикракото столче
и да хвърлям във огъня съчки.
През нощта, когато си пийна
да поплача, превит като куче.
Заведи ме далече от тука!
Заведи ме...Къде да ме водиш?
Виж краката ми-боси и сини.
От студа ми премръзна душата
и сълзите ми станаха камък.
Все едно...Ще остана завинаги тука.
Под небето, пъпчиво от врани.
И макар че, вероятно-минута
ми остава, преди да замръзна.
Ще посегна, ще ти взема ръката
да я стопля за малко с дъха си.
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светослав Иванов Все права защищены
