* * *

aвтор: Жана Симеонова<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

                                                                                          март 2006г.

Юлиян гледаше безмълвно Яна - жената, с която бе прекарал 57 години от спокойния си живот. Това наистина беше живот като на книга – 3 години след завършването си се влюби в младата Яна, която все още беше в горен курс. Заедно имаха една прекрасна двегодишна връзка, завършила с гръм и трясък. По ирония на съдбата година по-късно сключиха съюз пред Бога и тогава Юлиян разбра, че това е жената, с която иска да прекара бедния си живот на строител. През годините, когато той я издържаше, Яна учи и в последствие започна работа като начална учителка.

Сега и двамата бяха пенсионери и в последните 5-6 години се радваха на спокойна старост.

Днес -78 години,2 месеца и 3 дена след първата си глътка въздух, Юлиян се подготвяше за последната...

Юлиян гледаше безмълвно Яна – жената, която му остана вярна почти 60 години. Още си спомняше как години наред дори близки негови познати я гледаха с интерес и открито възхиштение.

В съзнанието му посивялата и коса не съществуваше. Той си спомняще колко тъмна беше преди и как постоянно беше разпиляна върху белите и рамене. Това беше косата, през която с радост прокарваше пръсти и тогава Яна се обръщаше да го целуне (навремето страстно, а с течение на годините тази целувка се превърна в кратка нежна ласка).

Спомняше си нежните и ръце - как прегръщаше и милваше невръстната им тогава дъщеричка, която не оцеля дори до петата си годинка.

Нямаше да забрави и красивите й алени устни, с които бе обгръщала всяка част от тялото и сърцето му.

Прекрасните и крака и тяло, които бе притискал към себе си в моментите на екстаз, които тя му бе подарила многократно.

Богове ,колко всеотдайна само беше тази жена!

Юлиян гледаше безмълвно Яна. Тя се беше  обърнала с  гръб към него, вероятно за да избърше сълзите си. Знаеше, че съпругът й умира и неин дълг беше да е силна и да използва малкото им останало време, за да изкажат недоизказаното.

- Толкова си добра... - почти изцедено излязоха думите от устата на стареца. - Ела при мен и не крий разочарованието си...

- Разочарование?! –Яна го погледна очудено. Дълбоките бръчки по челото й се сгърчиха по цялата му дължина.

- Нали те напускам и те оставям сама да се мъчиш на тоя лош свят. Май много лесно ще се отърва...

И двамата се усмихнаха.

- ...трябва да си разочарована, а аз да изпитвам страх. Страх от това, дали ще се справиш без мен; дали има нещо зад прага на смъртта; дали ще мога да ти помагам, както твърдят вярващите. Страх ме е да не съм те разочаровал... - неприятно свистене се чу от дробовете на стареца.

- Направихме каквото можем един за друг, добре си поживяхме двамата - очите на жената се напълниха с топлина. - Щом така е отредено...

-Ей, какви са тези сълзи? - Юлиян придърпа ръката на жена си към себе си.

Яна гледаше съпруга си. Думите сякаш бяха излишни. А нямаше да го чуе никога повече.

- Радвам се, че си до мен. Това ме успокоява - мъжът се опита да се усмихне. - И макар вече да съм грохнал старец, ще ти кажа нещо съвсем по младежки - винаги съм те обичал, мила моя Яна. Помни думите ми - ти си най-хубавото нещо, което съм имал в живота си.

Яна стискаше силно ръката му.

- Толкова е студена - проплака тя.

- Ами, че то в стаята си е хладничко - опита се да се пошегува умиращия. - Хайде, усмихни се...

Той не каза нищо повече. От стаята дълго щяха да се чуват ридания... и една вдовица нямаше да се усмихне никога повече...