Аматьорска top-о-г*афия
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Вчера оставих нещо там – на върха, след дългото настървено преследване на височината.
*** *** ***
Обърках се, когато тръгнах към реката. Жадна съм, но тук няма сянка и нищо, че е прилежно равно, ми се струва скучно, неподвижно и отъпкано. Трева, коприва, билки, дрян, кърлежи и шипки. “Предизвикателство!” – така си мисля. Нали съм по “кратки” гащи. А всъщност, такава суета при мен отдавна не вирее – одраскани крака, охлузени колена, малко черно под ноктите … е, да не издребнявам, но това е част от детското геройство по пътя към порастването. Та, пътеката през зеленият неон на склона си е чисто изкушение.
“Когато вървиш нагоре, си гледай в краката, а не към върха!” – избръмчаха изведнъж в главата ми тези строги думи. “Така склонът те повдига и без излишно безпокойство за финала, всяка крачка е триумф.” Оказа се, че близкото е високо…
Склонът не е южен, но това не ме притеснява. Не гледам и назад, само чувствам леката поддръжка на оставените от мен крачки в компанията на мравуняка от минали усилия. Вървя ту право нагоре по стръмното, ту на зиг-заг; със скокове по морените, с внимание по туфите, но дерзая. На моменти дишането ме затруднява и сякаш напълно липсва, а ушите ми пищят от пренаселената с шум тишина. Но пътят го има и аз съм по пътя.
А нагоре – все по-малко растителност, даже на места се губи маркировката. Спомних си, че в Рила преди време ведро планинстваха групи реабилитиращи се наркомани от Холандия, които ограмотяваха местните диви туристи, правейки ясна маркировка в съответствие с установените маршрути.
Аз не нося нито боя, нито каквато и да е издайническа субстанция, с която да светна бъдещите катерачи, че и аз съм преместила няколко камъчета от пътя. Пълен аматьор!
Най-накрая пристигнах. “От всеки връх се вижда друг по-висок.” А тук вече тече река…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ива Все права защищены
