Бъдни вечер

  Стоманеносивите облаци бавно пъплеха по небето. Вятърът виеше и пръскаше шепи сняг в лицата на минувачите. Студът сковаваше дори душите на хората, а слънцето се усмихваше тъжно и бавно залязваше зад един облак. Голямата улица вече тънеше в синкав полумрак. По края, където беше тротоара, в още незамръзналите локви, имаше мръсен сняг. Кафява киша. Профучаващите от време на време коли я бяха натрупали. Хлъзгава, мека, тя проникваше в евтините обувки на хората, които като пресичат на светофара, закриват с една ръка устата си, за да се предпазят от режещия вятър. Прекалено разсеяни, за да гледат къде стъпват. Прекалено, защото беше Бъдни вечер.
  Край улицата се редяха все еднакви, порутени къщи. Повечето от тях бяха отдавна изоставени. Но сред редиците стари постойки имаше една, която се отличаваше от останалите. Не сивобелезникава, а червена и доста по-голяма. Тъкмо за това си качество в квартала й бяха дали дори и прякор – Хамбаря. Беше доста избеляла, без двор, но с утъпкана пътека. Покривът й не беше толкова порутен като останалите, а и вратата й беше здрава и полунова. Тъмна, дъбова врата. Къщата беше на три етажа, собственост на Ренета Листинска. Тя  я даваше под наем на четири семейства – кое, от кое по-бедни.
  На третия етаж, в дъното на коридора живееше единственото семейство – майка със сина си – което не беше от ромски произход. Те бяха може би и най-обсъжданите хора в “Хамбаря”. Марина беше затворена жена и по цял ден работеше в едно кафене, където миеше чинии и чистеше. Сутрин излизаше в четири и половина и се връщаше вечерта в единадесет. Рядко някой я беше виждал на дневна светлина. Марина нямаше никакви приятели. Никой не я беше посетил в “Хамбаря” за всичките дванадесет години. Листинска помнеше единствено деня, когато тя дойде с тригодишния си син на ръце. Беше някъде септември и времето още беше топло. И оттогава я мяркаха изключително рядко. Най-много сутрин, когато отиваше на работа. Г-жа Листинска не знаеше дори цвета на косата й. Но хазяйката нямаше нищо против Марина. Тя винаги си плащаше наема точно навреме. Носеше го сина й – Гавраил или Гори. Не създаваше проблеми, беше тиха жена. Никога не се бе оплаквала от стаята или от нещо друго. Все едно не съществуваше.
 
 
 
ІІ
 
 
-         Къде беше? Пак ли да гледаш онова колело? Казах ти – нямаме пари! Стига си се мъкнал при хората да ги тормозиш! – тези думи бяха отправени към Гори, който се опитваше да влезе тихомълком вкъщи. Марина переше на мивката в ъгъла. От студената вода ръцете и бяха кървавочервени и подути.
-         Не, бе мамо.. Тук съм си... Никъде не съм ходил. Бате Миро ми разправяше една история. Ей, тука на ъгъла стоях. Не ме ли видя?
  Марина се обърна и погледна сина си. Видя мръсния му анцуг и обувките му, целите в кал и киша.
-         Значи вече и лъжеш? Така ли? Ще ми разправяш, че си стоял на ъгъла, а влизаш вкъщи с тия панталони? Собствената си майка ще лъжеш, а?
-         Мамо.. не съм.. Нали ти казах – бате Миро ми...
-         Искаш ли да сляза и да питам бате ти Миро дали изобщо те е вясвал днес. Искаш ли?! – Марина говореше с треперещ от гняв глас, като не спираше да търка мръсните дрехи със сапун. Студената вода течеше на тънка струйка в легена и пръските мокреха престилката й.
  Гори наведе глава и почна да приглажда косата на тила си в обратната посока. Всъщност така я разрошваше. Ушите и бузите му започнаха да почервеняват от срам. А той през цялото време се усмихваше глупаво.
-         Мамо, не лъжа, бе...
-         О, млъкни и седни! И си измий ръцете! – добави Марина като го видя да се насочва към масата. Тя се отдръпна, за да му направи място. Сега го гледаше в профил – нейния син. Това глупаво, леко малоумно момче. Понякога си мислеше, че би било сто пъти по-добре, ако изобщо го нямаше. Но не беше така. Марина беше страдала прекалено много, за да може да чувства. Животът я беше мачкал – но тя напук оцеля. И сега синът й минаваше по същия път. “Той не става за нищо.” - мислеше си тя, а още не подозираше, че на драго сърце би си отрязала едната ръка само, за да го види как се усмихва.
  Гавраил си изми ръцете и седна на масата. Майка му винаги го караше да го прави, а той се оправдаваше, че забравя. Истината бе, че той просто мразеше студената вода, нерядко премесена с парченца лед. Когато миеше ръцете си, те ставаха безчувствени от студа, ноктите му посиняваха. А после и го боляха. Гори се опитваше да ги стопли като ги мушка в джобовете на якето си, но то беше толкова мръсно, че майка му пак му се караше.
  Гори беше на петнадесет години. Имаше издължено бледо лице, цялото в лунички. Косата му беше рижа и рядка, отгоре леко къдрава, а отзад на тила – прилепнала. Беше възслаб, направо мършав, с дълги ръце и крака. Дланите му бяха несъразмерни с останалата част от тялото. Големи, като лопати, с дълги бели непохватни пръсти. Гори никога не знаеше къде да дене ръцете си и затова те сякаш изглеждаха не на място. И винаги трепереха. Да, от притеснение или от студ. Не беше особено висок и това допълнително подчертаваше мършавостта му. Като една торба с кокали, която вятърът всеки момент може да отвее.
  Марина нямаше много пари, затова Гори имаше само един анцуг и едно яке. Анцугът не му беше по мярка, а и освен това беше ужасно развлачен. Якето е било някога синьо. Но от всичкия дъжд и сняг, който се беше изсипал върху него, то бе загубило цвета си. Студената вода не беше достатъчно силна, за да изпере мръсотията, така че цветът му беше някаква странна смеска от сиво, кафяво и черно. Сега анцугът тънеше в кал и киша почти до коленете, я якето беше окачено на стола, на който стоеше Гори. Мръсните му ръкави почти докосваха пода.
  Марина спря да пере, изтри ръцете си в престилката и се наведе да вземе един тиган от шкафа. Чукна три яйца и го сложи на котлона да се изпържат. После се изправи и се върна при легена, като преди това хвърли един поглед на Гори. Сега тя ясно видя лицето на сина си. Едната му вежда беше леко цепната и тънка струйка засъхнала кръв се беше стекла до ъгълчето на окото му. Самото му око бе наситено синьо, а там, където беше носа, даже черно. И двете му ноздри бяха кървави. Устната – жестоко срязана. Месото се беше обърнало навън и стоеше като не напълно срязано розово парче филе.
  Марина спря да пере и загледа сина си. Гледаше го втренчено, неспособна да проумее какво се бе случило. После се сети. Учителката на Гори се беше оплакала, че той често се биел със съучениците си. Дори беше намекнала за изключване, но Марина отиде в училището, говори с директора и Гори остана.
-         Пак ли си се бил?! – кресна Марина.
-         Не, бе, мамо, паднах... – Гори наведе глава и пак с познатия жест започна бавно да роши косата си. Не можеше да лъже. Ръцете му трепереха, мигаше прекалено често и ушите му почервеняваха. Беше забил поглед в покривката.
-         Казах ти да не се биеш! Ще те изключат! И ще си останеш такъв малоумник, какъвто си сега! Колко пъти ходих до училището да моля директора да не те изключи! Хиляда! Аз се трепя като гламава, а ти пак всичко ще развалиш! Чуваш ли ме какво ти говоря?! Погледне ме в очите! – Марина не беше на себе си от гняв. Тя крещеше на сина си, стиснала юмруци, очите й блестяха като на тигър.
  Гори вдигна глава и погледна майка си. Усмихна се виновно, опитвайки се да я смекчи, но това още повече влоши нещата.
-         Какво ми се хилиш?! Защо се биеш с другите? Какво са ти направили?
  Марина си нямаше и представа как протича един ден на сина й. Единствените сведения получаваше от класната, а и тя не й казваше всичко.
    В училище знаеха, че Гори е малко малоумен. Учениците от по-горните класове винаги го причакваха някъде. Той се опитваше да ги избягва, но те бяха по-силни от него. Биеха го, докато паднеше на земята, а лицето му се превърнеше в кървава пихтия.  Понякога прекаляваха. Веднъж, след като го пребиха, го заключиха в тоалетната и го поливаха със студена вода, докато не дойде една чистачка и не се развика. Друг път му взеха якето и той трябваше цял ден да се разхожда само по анцуг. Учителите знаеха много добре какво става, но си мълчаха, защото бащите на момчетата имаха дебели портфейли, а и повечето бяха в настоятелството.
  Биеха го всяка сутрин. После Гавраил отиваше при сестрата и тя почивстваше кръвта със спирт. Гори стискаше зъби, докато парливата течност гореше смазаната плът. Понякога течаха сълзи от очите му, но той гневно ги бършеше с ръкав. След като го превържеха, Гавраил отиваше в стаята си. Учителите му се караха, че закъснява, а после го наказваха да седи в ъгъла, далеч от парното.От изпаренията в стаята беше доста задушно, затова често отваряха прозореца. И Гори трябваше да седи в ъгъла, на течението, опитвайки се да се стопли. Понякога имаше чувството, че ще умре, че няма да издържи и всеки път се учудваше на издържливостта на човешкото тяло. То можеше да понесе повече болка и страдания, отколкото си представяха хората.
  Гори трудно разбираше уроците. Когато го изпитваха, учителите не го щадяха. Нарочно му задаваха прости въпроси, а той се опитваше да отговори като рошеше косата си по обичайния начин, с наведена глава. После всички му се смееха, а Гори както обикновено се усмихваше глупаво-виновно. Не се обиждаше, беше прекалено добродушен. Дори и като го биеха предпочиташе да лежи на снега, целия в кръв и да премира от студ, вместо да се защити. А на майка си не казваше, защото не искаше да я тревожи.
-         Не ме зяпай! Попитах те нещо! Кажи, защо се биеш  
     с другите деца?
               -    Не, съм се бил, мамо... Паднах... ей, така се хлъзнах и  
     затова... Аз не се бия...
-         Не се биеш ли?! Я, си погледни лицето! Но щом така ще ми говориш, няма да има никаква вечеря! Сега, марш навън! Да не съм те видяла повече! Писнало ми е от глупавите ти лъжи, малоумник такъв! Излизай! Вън!
  Гори си взе якето и тихо излезе, като затвори вратата след себе си.
 
 
 
ІІІ
 
  Навън беше адски студ. Гавраил се сгуши и потрепери. Къде да отиде? Сети се. Ще отиде при Кирил - циганинът, който продаваше крадени колела. Гори много искаше да си има колело и от години си мечтаеше за едно в магазина на Киро. Много пъти беше молил циганина да му го даде само, за да го покара. Но той не беше глупав. Знаеше, че ако го даде, я го види пак, я не. Киро беше обещал, че ако Гори му даде 20 лева, колелото ще е негово - той нямаше толкова. Нямаше дори и 5 лева. Но, въпреки това ходеше в магазина всеки ден.
  Беше тъмно, уличните лампи едвам разпръскваха мрака наоколо. Вятърът виеше страховито, снегът валеше на парцали. Гори вървеше с наведена глава, за да запази лицето си от късчетата лед, които се носеха във въздуха. Едвам газеше в снега, краката му затъваха все по-надълбоко. Подмина спирката на автобуса, където чакаше някакъв човек. Още само двадесет метра и ще бъде на топло в магазина Киро.
  Една кола профуча край него и за малко не го блъсна. Гори огледа улицата внимателно, магазинът беше наблизо, затова по-добре да мине от другата страна. Точно, когато пресичаше видя, че една хартийка се беше залепила за обувката му. Той се наведе, за да я махне и точно да я хвърли видя, че това е бакнота. Бакнота от двадесет лева. Новичка, странно чиста, тя се вееше на вятъра и сякаш му се усмихваше.
  За един миг сърцето на Гавраил спря да бие. Той просто стоеше превит на едно коляно с банкнотата в ръка. Не чувстваше ледения вятър, нито снежинките, които влизаха в очите му. Косата му беше замръзнала, усещаше вкус на кръв в устата си, цялото тяло го болеше от студ, но това нямаше никакво значение. Абсолютно никакво. И изведнъж се сети: днес беше Бъдни вечер. Най-горещиге и най-съкровени желания се сбъдват. Гори не чувстваше вече никакъв студ, нито болка. Само една топлина. Прекрасна гореща топлина, която сякаш струеше от душата му и стигаше дори и до върховете на пръстите му. После бавничко се усмихна – чисто, по детски. Както се усмихва едно петнадесетгодишно момче, което вижда как мечтата му се сбъдва. Колелото беше негово.
 
ІV
 
  След като Гори излезе, Марина остана известно време неподвижна. После се приближи до мивката. Погледна през прозореца към улицата. Видя как Гори бавно тръгна с наведена глава към магазина на Киро. Глупаво момче. Ще го изгонят, нали сега е Бъдни вечер. Всички искат да са заедно със семействата си.
  Гледаше го как упорито върви през кишата. Беше навел глава, да не го духа вятъра. Една кола профуча край него. За малко не го блъсна. После бавно подмина спирката и тръгна да пресича улицата. Но вместо да мине на другата страна Гори спря и се наведе. Сякаш искаше да вземе нещо. Марина гледаше през прозореца как той стоеше приведен на едно коляно, напълно неподвижен. Все едно беше замръзнал.
  Изведнъж по пустата улица се зададе кола. Марина можа да определи марката – БМВ – черно или тъмно синьо. Движеше се със страхотна скорост, а дори от разстоянието, на което беше, можеше да се чуе бумтящата уредба. Колата летеше по улицата и оставяше след себе си вихър от кръжащи във въздуха снежинки. Фаровете й вече осветяваха Гори, но той не мърдаше. Сякаш не я виждаше. БМВ-то се приближаваше все повече и повече...
  Марина гледаше като замаяна сина си. Очакваше той да се дръпне или поне да покаже по някакъв начин, че разбира опастността. Колата летеше срещу Гори и вече не можеше да спре...
  Скърцане на спирачки..., пронизителен вой на клаксон..., груби пиянски псувни... Предната броня се вряза в тялото на Гори и го помете като празна картонена кутия. Не се чу никакъв вик. Просто тъп удар и Гавраил отхвръкна настрани. Шофьорът поспря за малко, после като видя, че момчето лежи неподвижно, натисна газта и БМВ-то продължи да лети със страшна скорост по пустата улица. Скоро и то изчезна и единственото нещо, което се чуваше беше воят на бурята...
  Марина изобщо не помнеше как отвори вратата и слезе по стълбите. Първият спомен се появи, когато излезе през входната врата и рой снежинки я задавиха. Тя се загърна в якето си и се затича нагоре по улицата. Сърцето й биеше страшно, а стомахът й се свиваше от ужас. Искаше й се да извика, но не можеше – гърлото й се беше стегнало от уплаха. Краката й затъваха в снега, но тя изобщо не усещаше. Тичаше с всичка сила, искаше да види, да се увери...
  Когато наближи, Марина забави крачка. После го видя. Една голяма буца заседна в гърлото й, а сърцето й сякаш се пръсна и по жилите й потече черна студена смола. Стоеше неподвижно, докато очите й се опитваха да свикнат с гледката: Гавраил лежеше встрани от пътя, проснат по гръб. Когато колата го беше блъснала, той бе стоял приведен, така че по-голямата част от удара беше поела горната част на тялото му. Якето му сякаш се беше изпарило. Анцугът му бе разкъсан и под мръсните дрипи се виждаше как половината от ребрата му бяха разкъсали кожата и се подаваха навън.  Дясното му рамо и ключицата сякаш се бяха преместили от другата страна. Натрошените кости се бяха набили в тялото му, разкъсвайки белия дроб. Ясно се виждаше по-светлата окислена кръв. Дясната половина на лицето също беше ужасно обезобразена. Окото и носа липсваха. На тяхно място имаше грозни черни рани с разкъсани крайща, стърчащо червено месо. Половината му мозък най-вероятно беше останал по бронята на БМВ-то. Всичко наоколо беше в кръв. Тя бавно се просмукваше в снега и се превръщаше в лед. Единствената част, която се беше запазила до известна степен беше лявата половина на лицето и от кръста надолу. Още можеше да се види усмивката на устните му. Те вече бяха замръзнали и сини, посипани със снежинки. В лявото му око се беше запазила онази прекрасна искрица щастие, която беше изпитал преди колата да го блъсне. С тази разлика, че сега окото му беше безжизнено. Единствено уличните лампи се отразяваха в него. В ръката си още стискаше банкнотата от двадесет лева.
  Марина се приближи, неспособна да повярва на това, което се беше случило. Толкова бързо... толкова тихо... Синът й беше умрял така, както се откъсва пожълтяло листо през есента. Тя посегна и го докосна. Пръстите й усетиха топлата кръв, която бавно се стичаше на струйки по лицето му. Взе го на ръце и го притисна към себе си с всичка сила, сякаш така можеше да го върне. От очите й бликнаха горещи сълзи, които се смесиха с кръвта на сина й. Марина стоеше седнала на снега, а снежинките я засипваха. Вятърът виеше сърдито и зловещо. Виеше така сякаш искаше да ни разкаже колко много болка  има по света...