част от Първа част на романът ми "Да погледнеш утрото с омраза"

                                            ПЪРВА ЧАСТ<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Тогава живеехме в онзи бедняшки квартал пред Затвора, в къщите между улиците "Габър" и "Враня". Още не знаех, че кварталът е бедняшки, такива неща в онези години не се приказваха, пък и всички квартали си приличаха горе-долу. Вярно, че я имаше и онази част от тогавашна София, която наричахме "Център", там се усещаше, че е по-различно. Там и децата се обличаха по-иначе. или както ние си казвахме - " контеха се като момичета". Бяхме чували даже, че те ходели да свирят на цигулка и пиано, учели разни езици и когато ставаше дума за това, ги обсъждахме с презрение и съжаление. При нас беше друго. Всеки си имаше по един "каубойски панталон", особено ценно беше да има емблема отзад - див мустанг с развята грива или още по-добре - каубой с пистолети в ръцете. Носехме и по едно долнище на анцуг, от ония, дето колената увисват след време като торби, по едни гуменки, по една ризка - задължително с горно джобче...

 И това е.

Това беше нашето "бойно облекло". Имаше и "дрехи за гости", едни за училище и толкова. При нас беше стръмната "Алдомировска", по която зимно време ставаше страхотна пързалка. Затворът с градинката отпред е от едната страна, по-надолу започваха Казармите. Имахме си и един строеж, където ставаха големите битки с фунийки. Но за най-дългата и стръмна пързалка по "Алдомировска" ни завиждаха всички деца от другите махали. Тя почваше малко след завоя на Затвора и стигаше чак долу до булеварда.Ама той си  беше далеч…чак долу. Зимно време по “Алдомировска” не можеха да минават коли, защото беше много заледено и стръмно, коли минаваха само на булеварда…но нали казах-той беше далеч, и ние спирахме с шейните преди това. Идваха много деца от други махали, някои с бащите си, струпваше се много народ, вятърът свистеше в ушите ни. Снегът хвърчеше на фонтани по завоите, всички крещяха, пищяха, падаха в снега и това беше толкова хубаво!...

Понякога някой от другите махали се "изежваше", около него се събираха още няколко "чужди", подсмърчаха с носове и ни гледаха мрачно. Тогава ставаше истинска война, като гранати летяха заледени топки, винаги имаше пострадали, насинени лица и цицини, но винаги ние бяхме победители

Защото бяхме повече, пък и това си беше "нашата улица" - винаги, във вихъра на битката минаваше по някой баща от "нашите", изпсуваше страшно и се спускаше да прогони враговете. И тогава нашата победа беше кървава. Гонехме ги по улиците докато не се скриеха по къщите си, а който успеехме да хванем, си изпатваше много. Набързо се скупчвахме около него и с юмруци, с ритници и снежни топки го поваляхме на земята, където си го "връщахме" жестоко. Веднъж един такъв, целият в кръв се върна обратно с баща си и тогава нещата се промениха обратно - който успя- се скри. А онзи, когото хванеха, баща му на оня го налагаше здраво. И тогава от нашите имаше много пострадали - на Румен Шубето му бяха скъсали ухото. Е, не чак наистина, но като го хванал Бащата на оня, така му издърпал ухото, че отдолу се беше разкървавило и тече доста кръв.

После, когато се събрахме да си разправяме какво е станало, Румен все стискаше топка сняг до ухото,а тя скоро се стопяваше и потичаше на червени капки...

Такива неща...

Дори тогава, въпреки че бяхме поразени и бити, все пак се чувствахме горди в бедата си- и е заклехме с най-страшна клетва,ако оня припари пак на нашата пързалка, направо да го смажем с шейните...

            -Ще го нарежем на филии с “кормилачките”!!!-заканваше се люто   Румен Шубето, и въпреки че си го знаехме какъв е страхливец, от уважение към скъсаното му ухо мълчахме. А Сашо тогава процеди през зъби:

            -Трябва да си направим банда и да отмъстим жестоко! - после ни изгледа страшно един по един, толкова страшно, че когато стигна до мен не издържах и наведох очи. А Сашо ми повдигна главата със снежната си ръкавица и процеди още по-страшно, с тих, злокобен глас:

-На предателите ще им откъсна пикалото, така да знаете...!

И се заклехме.

Бях радостен, че ме приеха в новата банда, при все че ме беше страх от Сашо и Боян, а и от всички останали, защото ги знаех какви са. Пък и клетвата беше много страшна.

 Не отмъстихме на никой, бандата така си и остана, случката беше скоро забравена и голямата пързалка по "Алдомировска" продължи да кипи от живот. Аз имах една желязна шейна с два извити рога отпред, които ми служеха като броня, сякаш на танк, докато се спусках надолу по пързалката, все това си представях - че съм танкист от "Четиримата танкисти и кучето" и летя с пълна газ срещу врага...

Само дето ТАТКО не ми разрешаваше да давам шейната на други, много трудно ми беше да отказвам. Не ми разрешаваха  и да качвам други при мене, при все че имаше място за още един.

- Като ти я счупят ще видиш шейна, ама друг път... - поклащаше със закана глава ТАТИ, а МАМА добавяше:

- Само пари ще харчим... Като видиш как се изкарва хляба, тогава ще разбереш колко струва тази шейна…

С МАМА и ТАТКО не се спори.

Ако посмеех "да отговоря нещо" следваше бой и то какъв бой…

И аз си мълчах.

Мислех си разни работи на ум,  казвах им какво ли не, но никога гласно. По-разумно беше да наведа глава и да слушам докато те млъкнеха накрая. А и бяха мъничко прави. Вярно че имаше и някой от "ония" деца, които си нямаха нищо и затова ли, или защото си бяха такива, но нарочно чупеха шейните, пък и всичко, което те нямаха. Тогава нямахме много играчки, не знам дали е нямало по магазините или не ни купуваха, но си играехме с разни счупени боклуци. Аз имах един самосвал, дето ми го бяха подарили за една Нова година, един дървен валяк, една пушка с тапа отпред... Още какво? Няколко летви поодялкани от тук от там, да приличат на автомат или пушка, със забити пирони по тях вместо спусък.. Имах и една медна тръба за фунийки, едно джобно ножче. И с това се заключаваха моите богатства. И другите бяха богати колкото мен. Да - имаше някои, които имаха списания "Пиф", но не им ги даваха да ги изнасят навън. Сигурно и техните бащи и майки, като моите, са им приказвали дълго вечер какви сме "простаци" и "хулигани". И тези списания си ги държаха вкъщи. Много рядко, когато отидехме "на гости", майката донасяше шарената купчина списания и тогава с часове се ровехме в тях като в един непознат свят...

Но иначе, горе долу си бяхме лика-прилика.

Само аз бях по-различен от другите и си патех от това. Бях дебел и не можех да се бия. Другият беше Вальо Цайса - той пък носеше очила, и даже без тях не виждаше нищо. И двамата си патехме от тези наши слабости, но дните течеха неусетно и бързо. Зимата се сменяше изведнъж с пролет. Пролетта стапяше пързалката и разкапваше улиците.Ставаше кал навсякъде, до колене… После и те изсъхваха. Ставаше топло, после горещо. Тогава започваха игрите на фунийки в градинката пред Затвора или по-долу - на оня строеж. Там беше много интересно и страшно. Не зная какво щяха да правят,нямаше строители, но строежът така си седеше от години - до четвъртия етаж, със стърчащи арматурни железа и зеещи шахти. Винаги можеше да се намери нещо интересно там- или парче жица или сандъче с пирони... Там ставаха страхотни игри на "стражари и апаши", или просто на "криеница". Докато тичахме, чувахме как гласовете ни ечат из празните стаи и това беше малко страшно, поне за мен... Отгоре, на четвъртия етаж беше още по-интересно. От там улицата се виждаше като индианска пътека, а колите и хората изглеждаха като кервани от мулета натоварени със злато.Когато се взирах повече, облегнат на арматурата, виждах как Текумзе или Белият вожд препускат из степите… Отсреща, много далече пушеха вулканите на Килиманджаро или на Планината на орлите - зависи на какво си играехме. От там, от високото плюехме по колите или по минаващите хора, плювнехме и веднага залягахме на горещата плоча. Долу наплютият напразно се оглеждаше. Понякога го чувахме как сърдито псува...

 Един ден Вальо Цайса падна от там.

 Не разбрахме как стана. Дали се подхлъзна или не можа да види пропастта под краката си - видяхме как изведнъж се наведе напред, размаха ръце, извика и политна надолу...

 Когато слязохме долу, задъхани и страшно уплашени, го видяхме... Беше паднал по гръб на едни арматурни железа. Те го бяха пронизали през гърдите и корема му и стърчаха нагоре червени от кръвта. Главата ми висеше назад. От устата му течеше нещо червено, като кръв, но по-гъсто. И мога да се закълна - Цайса беше още жив. Очите му зад очилата бяха станали големи и кръгли, сякаш ни молеха за нещо после.

После изведнъж потъмняха.....

Разбягахме се с рев. После трябваше да разправяме на всички как е станало.

И ТАТКО ме спука от бой.

 Но това не беше толкова важно. Чух как през цялата нощ майка му на Цайса плака в тъмното. Той живееше две къщи под нас... в малките бордеи, зад нас..

Лежах завит през глава, но нейният вой проникваше и под чаршафа - страшен, проточен, като вой на куче...

На другият ден погребаха Цаиса.

Не бях виждал да погребват човек. Вярно е - имаше един старец, за който разправяха, че бил "цигуларин на Царя". Аз не можех да си представя такъв, защото беше много мръсен и окъсан. Живееше в една дъсчена барака до Казармата и рядко, само когато се връщаше много пиян съм го чувал да свири от бърлогата си с цигулка. Помня че веднъж, пак така свиреше, ние се промъкнахме леко и хвърлихме няколко камъка на покрива. После избягахме, а Царския цигуларин ни псуваше разярено отзад. Когато той умря го изнесоха в една носилка, покрит с бял чаршаф. Разправяха че бил умрял преди няколко дни и чак като започнал да гние, го разбрали, че е умрял. Бяхме се събрали да гледаме, но нямаше какво да се види. Изнесоха го с носилка, двама, облечени в бяла престилка го носеха. Шофьорът ни извика нещо и изсвири оглушително с два пръста. Ние се разбягахме и толкова. Сега беше друго.

Бальо Цайса нямаше баща. Някой ми беше разказвал, че много пиел от това умрял. Но аз не вярвах, защото всички бащи пиеха много, но никой не умираше от това. Помня, че Цайса разправяше, че бил граничар и са го убили на границата. Но и на това не вярвах, защото знаех, че иска да се изфука с нещо. Той имаше сестричка, още много малка. Като го погребваха, се мотаеше по двора сред хората. Даже Сашо искаше да отиде да и бие "една масльонка", но го спряхме. Момента не беше подходящ за разправа с момичета. Имаше много хора облечени в черно, които седяха по двора и си приказваха тихо. Мъжете пушеха цигари и ги гасяха направо в стената на къщата. Виждах как там остават чернии петна от пепелта и се чудех как майка му на Цайса ще ги изчисти след това.

 А тя се чуваше как още плаче отвътре.

 И това беше най-страшното.

 Иначе беше дори интересно.

 Имаше един дебел чичко, който се секнеше постоянно в една голяма кърпа на червени квадрати. Брояхме колко пъти ще се изсекне там и щом посегнеше към джоба си скришно се заливахме от смях. Даже една жена ни се скара с приглушен шептящ глас и ние млъкнахме.

 Изнесоха Цайса.

Легнал в ковчег.

 Гърдите му бяха покрити целите с цветя. И колкото и да се взирахме там не можахме да видим дупките от железата. И нещо друго, което ни порази - бяха го облекли с "дрехите за гости" - с едно сиво сако с бяла риза отдолу. Даже го бяха "наконтили" с черна папийонка - нещо, което ни възмути направо.

            -Пфу, като момиче са го докарали! - каза Боян и се изплю на земята.

 Отгоре на всичко му бяха сложили и очилата. Като ги видяхме се заблъскахме с лакти- Кольо Лудото каза, че са му ги сложили, за да вижда къде да върви на "оня свят", но ние го сбутахме да не приказва глупости. Накрая решихме, че на майка му тези дрехи повече няма да и трябват, Цайса си има сестричка, дето не може да му носи дрехите... Хем с очила, хем с най-новите дрехи... И с папионка отгоре на това.

Не беше това нашият Цайс.

Онова дето лежеше беше нещо друго, някаква натруфена кукла...

Ех, хайде Цайс!...

Кольо Лудото прошепна даже:

-По- живо и здраво!… - но ние пак го сбутахме да не се излага. Добре че никой не го чу какви ги приказва. Той си беше такъв - хем луд, хем прост... Качиха ковчега в една черна "Уаз"-ка и тъкмо в този момент майка му изпищя и се хвърли напред. Някакви жени я подхванаха да не падне и те изпищяха и започнаха да вият грозно и страшно. Даже някой от мъжете се разплакаха.

 Гледахме всичко това втрещени и уплашени.

 Усещах как някаква буца ме стиска за гърлото.И се молех:”- Дано само да не заплача, да не заплача...”

Ех, хайде Цайс!...

 Прощавай за всичко!

"УАЗ" - ката тръгна след малко. Ние потичахме малко след нея. След нас потегли и автобусът, пълен с хора. И ние се върнахме да ядем жито и сладки. Една жена ни остави цяла голяма чиния, препълнена с всякакви сладкиши и разни подобни.. И докато се тъпчехме с жито, с издути бузи започнахме да си говорим за духове. Помня че някой каза, че Цайса щял да вампиряса сега и да обикаля нощем по улиците, но го прекъснахме, защото не искахме да чуваме такива неща. Всеки сигурно беше уплашен, въпреки че никой не го показваше. Пък и само един от нас имаше право да разказва "страшни истории" - Румен Шубето, той знаеше много пък и умееше да разказва увлекателно и интересно.

Веднъж ни беше разказвал за КРЪВОПИЕЦЪТ ОТ КАНАЛА и после седмици наред сънувах кървави ръце и крака, които се подаваха от решетките на каналите. Даже ме беше страх да стъпвам отгоре. Не знам от къде си ги измисляше, но си беше признат майстор от нас. Само той имаше право да ни разказва такива истории. И докато се тъпчехме с жито го сбутахме да започва. Румен Шубето не бързаше, усещаше че докато той ни говори ние ще изпразним чинията. Затова първо си отсипа една шепа от житото, сложи "с връх" и една купчина от сладките. Гледахме го без да кажем нищо макар да ни се виждаше много. Най-накрая Сашо го удари с юмрук по гърба:

-         Стига ти бе! Ей, педераст...

И Шубето започна като премляскваше с пълна уста...

ИСТОРИЯТА ЗА СИНЯТА КАПКА

Някъде в махалата зад Гарата, една майка и един баща имали едно момче някъде на нашите години. Те ходели вечер на работа. Баща му бил машинист и карал един локомотив с електричество, а и майката... и тя някъде там работела покрай влаковете. Те тръгвали всяка вечер на работа, заключвали врата да не влезе някой и винаги казвали на момчето да не отваря на никой. И ето че една вечер пак станало така - те тръгнали на работа, бащата заключил здраво вратата и заръчал да си ляга, после момчето останало само. И щяло вече да си ляга, било вече доста късно, когато чуло някакъв шум. Тръгнало да види какво става...

 Шубето налапа цяла шепа от житото, сложи в устата си и една курабийка,  и като примляскваше, продължи:

-... и почнало да обикаля от стая в стая...

- “Че колко стаи са имали тия, бе?!” - сряза го Боян, но Румен продължи без да се стряска:

... и като стигнало в клозета чул един задгробен глас, който се чувал от тавана - "Аз съм духът на твоя баща и твоята майка. Те пострадаха жестоко, когато отиваха на работа... Паднаха в една дупка и сега лежат там със счупени ръце и крака... Искат да отидеш да им помогнеш…

 И момчето изведнъж видяло една синя капка, която блестяла с неземна светлина и висяла точно отгоре, от тавана. Тя говорела с този задгробен глас. който момчето било чуло.

-         "Ела с мен. следвай ме и аз ще те заведа там където лежат твоят баща и твоята майка, за да им помогнеш...".

 И момчето я послушало, отворило вратата и излязло в нощта... Навън се виела страшна буря. Светкавици блестели и като отровни жила се забивали в земята -  тук Румен млъкна за малко, явно че и той беше възхитен от казаното, после продължи:

-“... летели прилепи и се чували гласовете на вещици и умрели... А Синята капка плувала във въздуха пред него и му сочела пътя... И изведнъж...

 Румен пак млъкна.

- Давай нататък, бе! Ей, педераст!

…-Изведнъж пред момчето изскочили няколко цигани, ама черни! - набучени с големи ножове. Те били направили така, за да хванат момчето. А Синята капка им я били дали американците... Те ги били вербували, де... За да хващат деца и да им източват кръвта, за техни си разни военни опити. И циганите хванали момчето, вързали го за едно дърво и със спринцовка му източили кръвта, до капка...”

“…-Американска работа!… И значи, докато циганите му източвали кръвта, Синята капка висяла във въздуха, точно отгоре и с разни камери наблюдавала как момчето умира... После циганите продали кръвта му на американците, а те я измъкнали през границата... останал трупът на момчето, завързан за едно дърво, без капчица кръв и една голяма загадка...”

Румен млъкна.

От гърдите ни се откъсна нещо като въздишка. После Сашо каза:

- Ей. гадно нещо... Имам един вуйчо, дето работи в милицията, ще му взема пищова и направо на място такива гадове...

- Ще му вземеш, друг път! ...Пикльо с пикльо! Той на тебе ще ти даде пистолет!

- Пикльо си ти!... И ти и баща ти... Оня ден се беше напил и се беше опикал целият!

- Опикал си се ти!!! Баща ми не се напикава! Да не е като твоят дето бие всяка вечер майка ти... Млати я като маче у дирек!

-         Млатил я бил! Кога я е млатил, бе ей педераст!

Такива неща…

…В старата къща живеехме отдавна. Поне така съм чувал да се разправят в къщи. Когато МАМА и ТАТКО дошли да работят в София им я били дали от работата. Там съм се родил и аз. Чак после, след години ни "дадоха" апартамент и се преместихме. Къщата беше на два етажа.

 Долу живеехме ние, а на втория етаж живееха вуйчо и жена му. Те нямаха деца. Чух веднъж как МАМА разправяше, че "защото вуйчо бил леяр, изсъхнал съвсем от горещото и не можел да има деца". Тогава не разбрах какво каза тя, но все пак запомних това като обяснение. Жена му беше дебела и зла. Не можах да се науча да и викам "вуйно", пък и тя гледаше да не се мяркам много пред погледа й. Винаги имаше нещо, за което да ми се скара, пък и с МАМА нещо не се разбираха. Така живеехме заедно в тази къща. Имахме съвсем малък двор, с две лехи цветя отпред и няколко корена домати. Имахме и една голяма стара круша, за която ТАТКО все казваше, че някой ден ще я отсече, защото "нищо не дава". В клоните й по едно време имаше гнездо на гугутки. После една жълта котка ги изяде и гнездото запустя. Веднъж го намерих паднало долу, сиво и разровено, само една перушинка напомняше, че вътре някога са живели птици. До крушата имаше две дървени бараки, които миришеха на прах и старо дърво. Вътре винаги се въдеха огромни паяци и аз се страхувах да влезна. Пък и  нямаше нищо - няколко стари лопати, една ръждясала брадва и други някакви боклуци. В другата имаше цимент и мозайка. ТАТКО веднъж каза, че вуйчо ги бил откраднал от завода.

 Отначало нямахме баня.

Тогава с ТАТКО в неделя ходехме да се къпем на "Трите кладенеца" - банята до реката. Чак след години построиха една стаичка до нашата кухня. Там преместиха клозета и банята наедно. Всички ходехме в нея - в събота вуйчо и жена му, в неделя първо аз, после МАМА и ТАТКО.

 Тогава от сутринта се включваше бойлерът, един голям и бучащ, с червена лампичка като око отпред. Винаги се страхувах, че ще избухне докато съм вътре. Отначало банята нямаше мазилка. Отвътре тухлите се виждаха направо. Когато се къпех чоплех с пръсти между тях и вадех парченца. Те рисуваха почти като тебешир. Само че бяха по-твърди. Когато ги държах под струята вода се размекваха в ръката ми и се превръщаха в червеникава каша…

После започваха да чукат по врата, едно за да не източа водата, другото че клозетът беше вътре в банята. И за това, когато вуйчо и жена му влизаха да се къпят, знаех, че МАМА ще се ядоса. И, че винаги, преди да влязат, ме буташе към банята:

            “- Иди се изпикай, че ония ще се лигавят два часа…”

 И аз отивах.

А те двамата наистина се бавеха много време вътре. Понякога ги чувах как се смеят на нещо и двамата, или си шепнат нещо приглушено. Тогава ТАТКО се ухилваше хитро и започваше да стрелка МАМА с очи, а тя незнайно защо, но много се ядосваше. Кълнеше ги тихо и си нареждаше нещо под нос. Чувах я само като извисяваше нагоре:

-         “... Простаци с простаци!... Не се намърсуваха...”

И ме изпъждаше да играя навън.

После, след доста време, измазаха цялата къща. И банята заедно с клозета. Идваха едни цигани с големи черни мустаци. МАМА ми каза, че били турци, но дори и така, ми се видяха мръсни и страшни. Те изкъртиха старата мазилка. После лека-полека боядисаха къщата. И тя заприлича на нова. Грейна със своя убито жълт цвят. Помня как МАМА се просълзи от радост, а ТАТКО заедно с вуйчо я обикаляха от всички страни пълни с доволство. Вечерта до късно пиха ракия и пяха песни. Банята се измаза отвътре, боядисаха тавана в бяло, а половината стена в тъмно зелено. Сега не можех да чопля мазилката, но беше интересно да гледам как капките се стичат по стените. Отгоре се полюляваше крушката.Виждаха се и две оголени жици, а МАМА все казваше, че "ще ни изтрепе някой ден".  ТАТКО все обещаваше, че ще я оправи. И така си остана - една бяла, матова от изпаренията крушка, която се полюляваше на един шнур. ...

Така беше.

Голямо събитие беше, когато си купихме телевизор. Преди това доста време се приказваше за тази покупка. ТАТКО специално излизаше по магазините "да види какво има". После, когато се върнеше,казваше, че нищо няма, ако “…нямаш човек, тая работа няма да стане…”. И надълго се говореше само за това.ТАТКО твърдеше, че познава “…един човек, но оня нещо все се отмятал…Ей, долен народ сме българите!”

 И изневиделица,  един ден пред къщата спря една "УАЗ"-ка.Зелена, на вратата и пишеше нещо, но не можах да го прочета. ТАТКО и още един, със синя престилка, слязоха, отвориха желязната врата на колата отзад и с много усилия и много бавно свалиха внимателно един кашон от там.

 МАМА си беше в къщи. Помня като изписка:

-“ Ай, Боже!...” - и като плесна с ръце, хукна навън да отваря вратите. Големият кашон влезе в къщи.С пъшкане и псуване, ТАТКО и другият трополяха из стаята, поклащайки кашона.

Настаниха го много бавно на масата.

Отдръпнаха се задъхани, без нищо да казват. Кашонът също мълчеше. Тържествено.

Беше облепен с шарени етикети. ТАТКО и другият мъж излязоха навън. През прозореца видях, че ТАТКО му дава някакви пари. После отиде отзад на колата и измъкна нещо от там. Когато се приближи, видях че е масичка.

- "Специално за телевизора!"- както каза той, а МАМА плесна с ръце и се засуети да и намери място. И нещо сякаш се промени изведнъж в нашата къща. Усетих го, когато МАМА се просълзи и каза:

- “Боже, доживях... доживях и телевизор да имам!...”

А ТАТКО важно мълчеше, но му личеше, че и той е много развълнуван.

Новината сигурно се е разнесла из махалата веднага, защото видях как няколко съседки се поспряха пред двора ни, уж случайно. Даже видях Сашо, който надничаше направо през оградата. Понечих да изляза и да се похваля, но веднага го забравих, сега ставаше нещо наистина важно.

ТАТКО отвори кашона.

Имаше разни картони, найлони, някакви пластмасови парчета. ТАТКО ги вадеше и ги пускаше направо на пода, но този път МАМА нищо не каза.ТАТКО разкъса кашона.

И се показа една ослепително полирана голяма кутия, красиво кафява на цвят.

Отпред - един огромен черен екран. Най-красиви му бяха копчетата – златни...Не бях виждал златни копчета, но за тия знаех, че са такива. Едното голямо - "за станциите", както поясни ТАТКО, другите бяха по-малки, но и по-красиви.ТАТКО си плю на ръцете, приклекна, подхвана телевизора отдолу, напъна се…МАМА изписка и се спусна да помага.Като подвикваха един на друг, с много шум, поставиха внимателно телевизора на неговата си масичка. МАМА побърза да го забърше с една чиста бяла кърпа. После ТАТКО, заедно с разни други мъже, се качиха на покрива. Видях, че намериха дълъг прът, коваха и псуваха нещо, а на върхът му закрепиха една лъскава антена. Тогава не знаех, че е антена, вижзах някакви блестящи, огънати тръбички, гледах ТАТИ и мъжете на покрива, ЗАЩОТО ТЕ ЗНАЕХА КАКВО Е ТОВА И КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВЯТ.

Антената  насочиха право към телевизионната кула...

 И чудото стана.

ТАТКО се приближи към телевизора.

Изтри си ръцете в бялата кърпа, бавно-пръст по пръст.

Леко, почти гальовно натисна едно червено копче.

Отначало се чу говор… После изведнъж екранът избледня... Появи се нещо като сянка. После сянката се изчисти и се видя човек...

Чудото стана!

Мъжете изпсуваха радостно, а после до късно пиха ракия. Телевизорът буботеше с гръмовен глас. Лежах под масата, в краката на мъжете и не откъсвах очи от екрана пред мен. Картините се сменяха бързо. Показваха различни градове от цялата планета и аз не смеех да мигна, за да не изчезне чудото. Да не се развали магията...

МАМА и ТАТКО работеха заедно в една фабрика, даже в един цех, без да разбирам какво означава това. Веднъж бях ходил с тях- ТАТКО ме разведе да ме покаже на "колегите". Те ме щипеха с мръсни пръсти по носа, а един ме щипна отпред и се захили гръмогласно:

-“ Шурката расте ли, а? Расте ли...?!”

Аз се засрамих, а ТАТКО ме шляпна гальовно по врата:

-         Ще почне да му пораства! Я го гледай какъв е юнак!...”

 С МАМА работеха на едни огромни машини, които сякаш сами се движеха. Местеха някакви неща от една маса на друга, а едно остро като пипало желязо се долепваше от време на време до тях и изпускаше сноп искри. Отначало се уплаших от искрите. После МАМА ми каза да не се излагам "пред хората" и ме дръпна по-близо до себе си. Навсякъде миришеше на нещо като лепило и още нещо сладникаво. Като миризмата на понички, но по-сладникава и задушлива. Така разбрах защо дрехите им миришат винаги еднакво - сладникаво и гадно, на лепило, на масло и мръсотия. Всяка събота МАМА киснеше работните им дрехи в едно корито. Сипваше отгоре прах и ги оставяше "да се разяде мръсотията", както ми казваше. И скоро водата почерняваше и навсякъде се разнасяше тази неприятна сладникава миризма.

А иначе, когато сутрин те тръгваха на работа ми, оставяха закуска и за обяд. Най-добре се чувствах, когато врата се хлопнеше зад тях, защото знаех, че имам цял един ден, в който ще съм сам и мога да правя каквото си искам. По едно време идваше една баба да ме гледа. После ТАТКО каза, че "само си харчим парите".Според него, трябва “ сам да се оправям в живота…”

 Така останах сам.

Само жената на вуйчо идваше от време на време да види дали съм изял всичко и какво правя. А аз скитах по улиците. Лятно време - в градинката край Затвора, през зимата с шейната по "Алдомировска". Още не ходех на училище, макар да не разбирах какво означава това.

Вечер, преди да се върнат МАМА и ТАТКО от работа бързах да се прибера в къщи или поне да не закъснявам много. ТАТКО се сърдеше, когато се приберях изпотен и задъхан от улицата. Стрелкаше ме остро с очи, сипваше си една чашка ракия, без думи ми посочваше да седна при него и започваше да ми разказва една история, която знаех наизуст. Как неговият баща му бил казал, че "улицата няма да го направи човек", "за лудо работи, но за лудо не стой" и други подобни. И аз трябваше да стоя и да слушам внимателно и да давам вид, че е така, защото можеше да се ядоса много. А когато ТОЙ се ядосаше, ставаше лошо –очите му изпъкваха, една жила на врата му започваше да пулсира силно. Тогава  ТОЙ можеше да ме накара да стоя на колене върху зърна от царевица (така е правил неговият ТАТКО и моят е станал човек) или по-лошото - да свали колана от панталона и да ми разкървави гърба. След дългите приказки и няколко чашки, ТАТКО се уморяваше, прозяваше се отегчено и махваше с ръка -"…от вас само простаци ще излезе". После си наливаше нова чаша ракия, а понякога ме караше да си "кусам". А аз не харесвах ракия - имаше остър вкус и мирис, а и пареше на гърлото. Ако се задавех и от очите ми потичаха сълзи това се харесваше на ТАТКО и той развеселен ме шляпваше по врата:

- Като пораснеш и почне да ти става пишката, знаеш ли колко ракия ще

пиеш!...

И отпиваше една голяма глътка от чашата. А МАМА в това време дрънкаше в кухнята с чиниите и нещо приглушено нареждаше.

… Имах един сън... Струва ми се, че съм го сънувал всяка вечер, през цялото детство, но не е било така. В ония години този сън беше едно от нещата, които ме преследваха постоянно. И аз го бях приел като някакво справедливо възмездие за всичко лошо сторено, за всяка лоша мисъл, с която беше пълна главата ми... От тогава си мисля, че има някаква сила, която ни наказва за всичко. В ония години си мислех, че това е справедливо. Днес си мисля, че това е без никаква причина. Просто има един лош кошмар, който трови дните ни и толкова. Без причина.

Без обяснение.

 И си мисля сега -тази зла воля е волята на някой негодник. Пък било то и онзи прословут Бог,на когото всички се кланят…

От дете имам своят кошмар. И за това е виновна тази зла сила, все едно коя.

... Намирам се в нещо като мазе, само че там нищо няма, само празни коридори, празни стаи, в които няма нищо, само еднакви, сиви стени, лабиринт от коридори и празни стаи. Нещо ме гони. Аз задъхано бягам през тях, спъвам се, падам, с разкървавени лакти и колена ставам отново, пак тичам... Когато се приближа до някоя от широко отворените врати тя внезапно се затваря. Аз се удрям в нея, падам на сивия под, тичам отново. Коридорите се клатушкат пред очите ми, стените се сливат и всяка врата се затваря с трясък... А НЕЩОТО е все по-близо до мен. Усещам как ме застига, отново падам, отново тичам на някъде. А няма, няма и НЕ МОЖЕ ДА ИМА ИЗХОД...

... Събуждах се с вик. Винаги зървах ТАТИ надвесен над леглото, а МАМА сложила студена ръка на челото ми. И когато видеха отворените ми очи, сигурно това ги раздразваше, защото почваха да се карат.

МАМА казваше:

          -Ще го побъркаш с този телевизор... Даваш му да гледа какво ли не.

 А ТАТКО сърдито отвръщаше:

            - Давам му... Нищо не му давам да гледа. То се лепи като ЧЕРВЕЙ... Пък

и ДА СЕ ПОБЪРКА КАТО Е БАЛАМА!...

 А МАМА му отвръщаше:

            - Като баща си ще стане, няма да иде по-далече...

... "ДА СЕ ПОБЪРКА КАТО Е БАЛАМА!"

Мерси, ТАТЕ!

Много съм трогнат от теб - МАМИЧКО...

Още усещам ръката ти - като водорасло на челото ми.

…Много ме биеха.

Всички ме биеха. На първо място - децата, после - ТАТКО.

Децата ме биеха просто така, защото бях дебел и тромав или по-вероятно, защото не можех да се бия. Когато някой се приближеше към мен не знаех какво друго да правя - вдигах позорно ръце да запазя поне лицето си от ударите. И следваха юмруци в корема, по тялото... Не знам защо е трябвало да ме бият с толкова жестокост. Но си спомням - имало е случаи когато съм се прибирал целият в кръв - с разцепена устна, с разбит нос, с подута вежда... МАМА изпискваше като ме видеше, а ТАТКО високо и грозно изпсуваше. И после следваха и други мъчения - промивката с ракия, от която крещях от нетърпима болка, а после дългите обяснения пред НЕГО - какво е станало, кой ме е бил и защо. Случвало се е като му разкажа всичко, ТАТКО да побеснее от яд. Тогава МАМА го успокояваше:

          - Къде ще ходиш да се разправяш... Да се излагаме само... Да го бият… да го утрепят КАТО Е ТАКЪВ НЕЩАСТНИК...

И ТАТКО си сядаше обратно на стола.Сипваше си ракия и ме гледаше мрачно. Аз седях точно пред него с наведена глава и чаках да чуя какво друго ще ме пита. Най-често ТОЙ ме побутваше с ОТВРЪЩЕНИЕ и се махаше в кухнята. Чувах го как боботи от там :

-А аз съм ходил да се бия с легионерите, заедно с моите другари... А ти ще се оставяш да те млатят като маче у дирек... Хилав ли си, недъгав ли си?... Или какво?... Нещастник с нещастник!... Пикльо!... Черво си ти, не мъж!...

А МАМА казваше:

            - Хайде махай се, че не мога да те понасям такъв! ...

И аз се прибирах да плача самичък.

И Вальо Цайса го биеха.

С него правеха и друго...

Някой изведнъж му дръпваше очилата от носа, всички се разкрещяваха радостно и играта започваше... Вальо изкрещяваше грозно, изпсуваше с пълно гърло, но вече беше късно... Очилата се подхвърляха от човек на човек. Цайса разперваше безсилно ръце и тръгваше да обикаля, да опипва лицата им, ръцете им, за да търси двете си стъкълца, без които светът потъваше в непрогледност и мъгла...

И ние го блъскахме.

Така - като се приближи до теб просто се засилваш и го блъскаш отсреща... От там го очакват други ръце. Те го поемат за миг, после го отхвърлят като голяма парцалена кукла насреща, а всички крещят, крещят...

…Вальо залита, подмята се докато най-накрая се срине на земята...

 Понякога го ритахме.

 Просто така - сигурно защото знаехме, че не може да ни види. Че не можеше да види КОЙ ГО РИТА…

Ритниците кънтяха в сгърченото му тяло глухо. Отначало Цайса викаше, после само се мъчеше да се запази от краката ни, като разперваше към нас ръце...

 И АЗ СЪМ ГО РИТАЛ.

Ритах го, за да бъда различен, да съм като тях…

Да не ме заритат и мен…

…Най-накрая някой му хвърляше очилата и Цайса превит на две, с изпотено и кърваво лице закрепяше очилата на носа си.

А ние се смеехме.

Така беше.

И защо е било?...

... Биеха ме, и то жестоко, и това си беше в реда на нещата.

 Всички деца от махалата ги биеха по този начин. Понякога сутрин си разправяхме кой как си е изпатил в къщи... Някой ги биеха с шамари, но на това не му се викаше бой. Виж, Кольо Лудото го биеха с истински камшик - "от телешка кожа" -както той самият с гордост разправяше. И ни показваше гърбът си - целият на дебели кървави резки. Ако някой го пипнеше, Кольо изкрещяваше от болка:

- Не барай,бе! Ей, педераст!... Наиш ли как боли!

И ние с уважение го гледахме.

Мен ТАТКО ме биеше с шамари докато бях малък. По-късно започна с колан, а понякога и с маркуч. Понякога ме връзваше за стола да не мога да мърдам. Но по-често просто ме застъпваше, на земята с големия си крак и тогава спокойно можеше да налага отгоре...

Това ставаше винаги след РОДИТЕЛСКА СРЕЩА - Другарката винаги се оплакваше за нещо от мен. а ако имаше нещо по-сериозно ТАТКО ме почваше още по пътя...

А аз тичах напред и сигурно това го ядосваше още повече, защото го чувах как страшно ме псува и ми се заканва отзад...

Веднъж, пак стана така - избягах от шамарите му и хукнах сам напред. Другарката се беше оплаквала много от мен и знаех, че наказанието сега наистина ще бъде жестоко. Тичах напред по улицата и плачех през зъби.

ТАТКО ме псуваше отзад.

РОДИТЕЛСКАТА СРЕЩА беше продължила дълго, до късно, и  улиците бяха тъмни и празни... Тичах напред, без да знам накъде. Чак, когато наближих нашата къщата се спрях като ударен. Представих си какво ще стане, когато ТАТКО се върне и ме ВЪРЖЕ ЗА СТОЛА…

Представих си всичко...

И тогава реших.

 Хукнах в тъмното към строежа.

Исках да отида точно там, от където Цайса падна.

Точно там, откъдето ТОЙ СКОЧИ...

Докато тичах натам си представих как ще полетя надолу, как ще си ударя глава та в някоя бетонна плоча или как ще се нанижа на ония - ръждивите, кървави железа.

И като него ще увисна надолу без да мърдам, а от устата ми ще се стича кръв...

И тогава ТАТКО ще разбере грешката си.

 Ще плаче горчиво над бездиханния ми труп...

И сигурно тази представа ме е накарала да се спра, и да заплача свит като животинче в тъмното.

 И да се върна...

... А ТАТКО МЕ ОЧАКВАШЕ...

После МАМА каза да не разправям на никого нищо…

Да казвам, че съм се ударил на нещо.

И ме погали по косата...

Раните на гърба ми се възпалиха.

Помня, че ги мазаха с някаква паста или крем, или нещо друго, което миришеше остро на зелена, дива гора.

…Не съм сигурен дали се разстройвам, когато пиша тези редове.

 Видях, че цигарата ми подскача между пръстите, дори пепелта падна по листовете. Но не усещам нищо повече. Всичко това е било, а сякаш не е. Като че ли там, преди много години е бил някой друг… С него са ставали разни неща, които той ми е разказал. Може и да съм свикнал със своите спомени или те не са били това, което се нарича МОЕ ДЕТСТВО.

За детските години много се пише.

Разни педагози и философи, обясняват човешкия живот с тях, или поне им отдават голямо значение. А животът просто не може да се обясни. До толкова, всичко в него е нелепо и объркано. Винаги можеш да тръгнеш от някъде, да се вкопчиш в него и да го провъзгласиш за алфата и омегата. Без това да значи нещо наистина вярно. Едва ли има нещо наистина вярно, което да си струва да бъде разказано, а още по-нелепото е че просто липсва онзи любезен слушател, който да анализира казаното. Най-много да намериш някой старец от кварталната кръчма, да го черпиш едно и така да изкупиш неговото кратко търпение.

Бих му разказал... Какво ли?!...

…Как бяхме хванали едно малко коте. Малко улично коте - от ония белите с жълти петна, дето се скитат край кофите. Боян го довлече, сигурно го беше открил в мазето или някъде другаде. Носеше го на ръце, милваше го, а котето се беше свило на топка в него. Помня, че даже мъркаше. Някой попита какво ще го правим, а Боян кратко отвърна:

            - Ще го изгорим живо!

Това беше нещо ново.

Бяхме бесели котки, когато трябваше да се кълнем във вярност към Бандата.

Тогава това си беше нещо съвсем естествено.

Самият ритуал го изискваше, но никога не бяхме горили живо коте просто така.

Боян се усмихваше загадъчно.

И ние изнесохме котето в градинката пред стените на Затвора.

Там, в един храст ни беше Щаба.

Всички партизани си имах Щаб, трябваше и ние да имаме.

Храстът беше огромен, но ние бяхме изрязали клоните отвътре, така че се беше образувало едно празно място където се събирахме, когато имаше важни неща за решаване. А и най-важното беше, че отвън не се виждаше нищо. Листата и клоните закриваха тайните ни събирания, а МАЙКИТЕ подозираха, че там се събирахме, за да си гледаме пишките и да правим други "мръсотии".

А не беше така.

И пишките си сме си гледали, и крадени череши сме яли, но не това беше Щаба…

…Котето още мъркаше, когато Боян се опита да го върже с един канап. Примката ли не беше хлабава, или котето се дърпаше, но не успяхме да го вържем добре. Опитахме се да омотаем лапите му, за да не може да драска, но котето изглежда усети, че става нещо страшно за него и започна да се дърпа. Все пак успяхме да го омотаем до толкова, че да не може да избяга. Лежеше на земята, огъваше тялото си и напразно се мъчеше да се освободи...

Бяхме се струпали над него.

Всеки крещеше и даваше разни съвети, които никой не чуваше. Най-после, Сашо се сети и донесе една голяма плоча, от ония с които застилат тротоарите. Домъкна я задъхан, изглежда я беше извадил от някоя кал, защото се беше оплескал целият, разбута ни и вдигна плочата над котето.

А Боян му извика:

            - Ей, педераст, да не го утрепеш бе!

            - Няма бе! Ей, копеле такова! ... Що ми викаш педераст? ... Само ще го ударя, да не мърда толкова...

 И пусна плочата върху котето.

То изврещя,помислихме че сме го убили, но когато Боян ритна с крак плочата,видяхме,че под нея котето се огъва,едната му лапичка беше премазана от плочата и висеше встрани.

КОТЕТО МЯУКАШЕ ПРОТЯЖНО.

            -Айде давайте !-каза Сашо-търсете суха трева и клони да направим кладата...

И всички се пръснахме.

Аз намерих един пожълтял вестник,който огледах внимателно да не се е избърсал някой с него,после начупих от храстите малко изсъхнали пръчки,когато ги донесох в Щаба, видях как Кольо Лудото пикае върху котето.

Като видя че го гледам,се ухили:

            -На ударено 'наиш ли как боли напиканото ?

И вярно-котето започна да се гърчи още по-болезнено, свиваше се на топка, до колкото може от канапа,после се изпружваше цялото,от усилието дори успя да подскочи.

            -Айде,к'во се мотаете. !..Че ще се развърже и ше избяга...

Натрупахме вестници и съчки направо върху котето, като мърдаше, то ги събаряше,но скоро стана такава купчина,че го затрупа цялото.

Сашо имаше кибрит, наведе се и като внимаваше да не го одраска от някъде животинчето, започна да драска клечка след клечка. И сигурно, защото много бързаше, клечките се чупеха и гаснеха, най-после Боян го бутна встрани и взе кибрита.

            -Смотаняк със смотаняк! Един огън не можеш да запалиш...

И огънят пламна, първо полека,после вестникът, който аз бях намерил, припламна,изви се жълт пламък…

 КОТЕТО ИЗВРЕЩЯ.

Първо чухме писъкът му,после огънят се разпали, лумнаха жълти езици.

Видяхме как котето, с опърлена от едната страна козина се сгърчи, после изведнъж се изпъна като струна и се изтърколи в клоните.

Боян го притисна там с един голям клон-"да не шава, майка му !", настана отново суматоха...

Сашо крещеше: “Да си го обесим,че да ни е мирна главата",някой друг каза да претрепем с камъни.

Пак Боян беше този,който се сети:

          - Дръж тука,ама натискай да не ти избяга !-ми каза на мен,после  бутна клона в ръцете ми. Натиснах го и усетих колко е меко тялото под него-котето се гърчеше, дори хапеше дървото, а очите му искряха от омраза, или поне така ми се стори…

Боян изчезна някъде,след малко се върна като държеше в ръцете си едно пластмасово шише.И преди да го попитаме каквото и да е, сам каза:

            -Ще запалим шишето и капка по капка ще го изгорим цялото...

Така беше...

Аз натисках с клона направо в корема на котето,то се опъваше цялото, ПИЩЕШЕ УЖАСНО, и аз през цялото време се страхувах да не дойде някой и да види какво става.

А Боян запали шишето.

Отначало само тлеееше, като вдигаше черен пушек, после започна да се топи и няколко горящи капки капнаха на земята.

Тогава се надвеси над котето.

Първата капка падна на муцунката му, там където свършваха мустачките.

После капна направо в окото на котето.

Другата падна върху първата и така цялата му муцунка пламна.

Пламна ухото му.

После другото око.

После пламна главата му.

...Натисках клона с все сила, по едно време някой ме бутна, щях да падна в храста.Клонът се беше забил в коремчето му, течеше кръв, а когато измъкнаха клона, там остана голяма,кървава дупка…

 КОТЕТО ОБАЧЕ БЕШЕ ОЩЕ ЖИВО.

            -Капни направо в корема му !-каза някой и Боян насочи течащият огън натам.

Сега бутилката се беше разгоряла и течеше на струйка надолу.

Право в дупката на корема му..

Котето пламна цялото, И СПРЯ ДА ПИЩИ…

И да мърда.

Пламтеше цялото,миришеше на изгоряла козина и изгоряло месо.

Като се прибрах после, МАМА ми каза,че съм миришел на свиня.