Добро утро, цветенце мое!

 Утринните лъчи на пролетното слънце нежно галеха току що пробудилите се цветя. Росата проблясваше закачливо по листенцата, обагрили полето във всички цветове на дъгата. Сред това море от цветове се издигаше малък хълм, на чиито склонове не растеше нито едно цвете. Но но върха му, сякаш за да покаже колко над останалите е, все още спеше едно мъничко божествено красиво цвете. Дори свито в прегръдката на съня си, то изглеждаше по-поразително от всички други растения в полето. Росата, покриваща листенцата им, всъщност бяха сълзи. Всички те знаеха, че никога няма да бъдат като Него.  Малките капчици по листенцата на цветенцето, не  бяха от мъка, те само подсилваха красотата му...
  Над полето се надигна лек вятър. Нежният полъх пробуди с милувката си прекрасното цвете. Беше предназначен именно за него. Носеше в себе си хиляди частици любов, ласки и целувки пратени от .... "От кого?" - запита се цветенцето.
- Кажи ми, Утринен полъх, кой създаде за мен цялата тази нежност и любов? И защо прати теб? Нима не съм достоен да го видя?
- О, цвете, та ти си най-прекрасно от всички цветя по тази земя. Праща ме едно друго цвете. То е долу сред останалите, скрито от твоя взор. Всяка сутрин то пращаше частица от тази любов към теб, ала досега тя не те достигаше. С всеки залез по листенцата му проблясваха сълзи, всяка вечер то плачеше, защото знаеше, че тъмнината ще те обгърне, че няма да те види, поне докато сънят не го срещне с теб. Но ето сега ти знаеш всичко това.  Не отхвърляй любовта му, макар че не е толкова красива като другите и помни, че долу винаги ще расте едно цвете, достатъчно близо, за да те вижда и усеща, ала твърде далеч, за да е с теб....