Дъното

            Карин хлипаше и се тресеше, докато си биеше поредната доза. Изпитите й страни бяха смъртнобледи, имаше дълбоки сенки под очите, изтръпналите пръсти едва държаха спринцовката, краката не я държаха и тя рухна на влажната земя. Опря гръб на изрисуваната с графити стена и притихна. Повече не помръдна. Само сълзите тежко се търкаляха надолу.

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

            Когато се събуди, всичко около нея беше бяло-стените, таванът, чаршафите, дрехите на сестрите.

            -По-добре ли се чувстваш, мила?-запита я една млада сестра с румени бузи и засмени очи.

            Карин едва кимна.

            -В болница ли съм?

            -Да-отговори медицинската сестра.-Аз съм сестра Касиди, но можеш да ме наричаш Каси.

            Карин кимна.

            -Изтощена си, не говори и не се движи-топло я посъветва Касиди.-Искаш ли да повикам майка ти?

            -Тя тук ли е? Може ли?

            -Веднага се връщам!

            Касиди излезе и след миг се върна заедно с висока, леко прегърбена жена на около 40 години. От джоба на палтото й се подаваше кутия с цигари.

            -Мамо!-изхлипа детето.

            -О, скъпа, как можа да го направиш отново!-възкликна раздразнено жената.-Сестра, може ли да останем сами?

            -Разибира се!-усмихна се Каси и напусна болничната стая, като смигна окуражаващо на Карин.

            -Как можа!-разкрещя се майката.-Баща ти здраво ще те наложи с колана, щом се прибереш!

            -Защо все мен обвиняваш?-изпищя Карин.-Вече съм голяма и мога да правя каквото си искам!

            -Така ли? Ти си едно нищожество! Защо ли се роди, като само неприятности създаваш!

            В този момент влезе Касиди, забеляза насълзените очи на Карин и каза:

            -Чух викове, всичко наред ли е?

            -Да, ако обичате, напуснете!-заповяда жената.

            Момичето отчаяно гледаше медицинската сестра и очите му бяха пълни с молба.

            -Простете, но не може да останете, госпожо! Кари трябва да си почива.

            Майката изсумтя гневно и излезе.

            Касиди се спусна към Карин и я прегърна като замилва косата й.

            -Когато искаш, можеш да споделиш с мен-увери я.

            -Джек, всичко това е така депресиращо... Не можеш да си представиш в какво състояние е малката.

            -На колко години е?

            -Почти на 16. Личи, че е била хубаво момиче, но наркотиците са я съсипали!-въздъхна Касиди.

            -Така се случва с наркоманите. Каза ли ти причината да се дрогира?

            -Каза ми нещо много по-лично. Но причината е очебийна! Родителите й се държат отвратително. Мрази ги, както и те нея.

            -Какво е това толкова лично нещо?-полюбопитства Джек.

            -Каза ми защо- продължава с дрогата.

            -Изгубила е надежда?

            -Нещо такова. Сега единственото, което има, е животът й. Не иска да го загуби, мечтае и желае да постигне нещо, да има деца, за да ги обгради с любов и нежност, да поправи грешката на своите родители.

            -Прекрасна мечта!-слушаше захласнат Джек.

            -Опитах се да я убедя, че по този начин се погубва. Тя твърди, че това е единственият начин да остане жива. Бои се, че няма да успее да се пребори и че ако спре дрогата, ще умре. Старая се да й вдъхвам кураж и сила. Обека да си помисли по въпроса.

            -Дано се съгласи и изплува отново от тая каша!