МИРИС НА СТРАХ

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

4 и 40.

С мъка  различавам стрелките, нищо не се вижда, полумрак. Отвънка се изцежда някаква светлина, като замръзнала мъгла. Чу се караула, трополят отвън, отиват сигурно за смяна на постовете. Има още време. Тъмно е. И пълно с дишане. Някой бълнува. Казва нещо, не се разбира, само скимтене с извивка накрая… Като стон на животно. На 8 застава бяха колили агне. Тогава видях…Хрип, хрип, с извивка накрая.

Очите на агнето станаха кръгли, после изведнъж - стъклени, мъртви. Агнето потрепера и спря.

Като сега. Бълнуват, проплакват… Новобранци такива !

Сигурно и аз съм бълнувал. И аз съм се мятал - задъхан, сред тъмното… И аз съм скимтял на сън. После съм свикнал.

Сега се будя - така, на разсъмване. Гледам в тъмното, слушам гласовете на другите… Гласовете от тъмното.

След малко всичко ще свърши. Дневалният ще изрита вратата, ще блеснат всичките лампи…24 на брой. Така е, това е малката радост на всеки дневален.Едничката радост на безсънната нощ. Да блеснеш с лампите, да ритнеш вратата… И да крещиш, да изревеш нечовешки :

 -Ста - а - а - а - ни - и - и !

 Да изревеш, да прекъснеш съня…Да видиш очите на спящите, кръгли, уплашени…Новобранците това заслужават. Трябва да свикнат, тук е така…След време и те ще крещят. И те ще се радват на това. Спят…Колко време съм спал като тях ?…Много. Сега се събуждам преди изгрев. Гледам в тавана. Искам да не мисля за нищо. А те ? - какво ли сънуват ?…Скоро дойдоха, още миришат на живо, на онзи живот - там, много далеч. Зад оградите. Сигурно него сънуват…Сънуват жени, голи жени с размътени погледи…Дискотеки и барове…Свободен живот. Това ли сънуват ?

Новобранци такива.

Аз не сънувам. Вече не искам никакви сънища,  не искам нищо да помня…

…Пак се чу някой. Говори, говори…Нещо неясно, накрая извиква. “ А -а-а-а…”

Кой беше той ?

Някой от тъмното, някоя гола глава. Уплашена, свита. Няма значение. Тук никой няма значение. Няма имена. Има фамилии.

Новобранци и “стари”.

Редници и ефрейтори.

Старшини и офицери.

Командир и Началник Щаб.

Това е то.

Без имена.

70 голи глави. Трима ефрейтори, четирима млад - сержанти. Това сме. Дишаме в тъмното. Някой бълнуват. Мирише на тежко и спарено.

ТРЯСЪК !

Вратата отлита, блъска се в стената, изскърцва протяжно. И блесва !

24 слънца. 24 бели слънца.

 - Ста - а - а- ни - и - и - и !

 Ето го !

Нечовешкият рев, като от свирепо животно. ..Дневалният гледа доволно.

 - Ста - а - а - ни -и - и !

Новобранците се надигат с луди очи. Някой от “старите” протяжно изпсува. По навик. Всяка сутрин е същото…Как да не псуваш ? Леглата избухват, литват чаршафи, мярката се голи глави и опулени погледи. Ето ги - 70 голи глави, еднакви, уплашени…

 -Ставай-йте,  киртаци с киртаци !

 Това е . “Киртак “…На новобранците така им се казва. Идва от кир, мръсотия. Новобранеца няма време за лична хигиена. Така се полага. И замирисва, покрива се с кир и мръсотия. От там - и “киртак”. И аз съм бил, и други ще бъдат…”Киртакът” няма време за себе си. Той шие якички на “стария “, оправя леглата, мие пода и чисти. Лъска обувки, чисти шинели…

Това е “киртак .“

Така трябва да бъде.

Ето ги - суетят се объркани. Не знаят от къде да започнат. Само ние лежим. До мен е ефрейтор Петков, на “вишката “ в ляво е Костов. Ето го - пак е подпухнал. Снощи са пили до късно, не съм го усетил как се е върнал…Прозява се шумно, очите му са мокри и мътни. После пали цигара, дърпа и я мачка на пода. Така е - сутрин  не можеш да пушиш.

Трябва да ставам.

12 ноември.

Цял ден.

Ден ли ?…Прозорците са черни и ледени. Още е нощ. 5 часът е. Цял ден… Още един. Как ще изкарам ?

Леглата изглеждат разровени ниви. Бели чаршафи и черни одеала. “Вишка “до “ вишка “…Новобранците се блъскат и викат…Обуват клинове, някои навиват партенки…Суматоха и шум, трябва да ставам, трябва да ставам…Млад - сержантите започват да викат, още са сънени, гласовете им се извисяват- дрезгави, сухи, сякаш сухи клони се чупят…И аз трябва да викам.Моите “киртаци”  се блъскат и лутат. А трябва да бързат. Много да бързат, тук е така. Така ме научиха и в школата, после и тук - моите “стари”…И съм станал машина.

Клина, колана чорапи…

Обувки.

“На “старите” обувките стоят до леглата. Да не се блъскат сутрин. Да не се бавят…Новобранците трябва много да бързат, имат още много да учат. Още са хора.

А трябва да станат войници.

Не знам какво трябва…Така казват поне.

И сигурно трябва.

 -“…Вие сте елитни войски…гръбнака на Партията !”…

Така разправяше някой.

 -Темпо, темпо !… Киртаци такива…Мърди с мърди !…

Това е . “Елитни войски”.

Новобранците бързат уплашено. Ефрейтор Петков тази сутрин е бесен. Снощи много е пил. Тази сутрин ще им измъкне душата. Усещам, че мирише на бъчва. Той ме поглежда, пак се прозява. Намигва ми :

 - Как е брато ?!…

 -Си ебало майката ! - трябва нещо да кажа, при все че не ми се говори. И на него не му се говори. Езикът му е дебел и тежък, очите му блестят - подути и грозни.

Време е да се махам. Новобранците са вече готови. Само няколко се мотаят още, нищо ще ги изхвърлят и тях. Смотаняци такива !

Два часа  се мотат, сякаш са в къщи.

Блъскам една гола глава и излизам.

Студено, студено…

Първо в клозета, после две шепи вода на очите…

Новобранците тичат обратно. Изпикали са се, сега- бегом обратно. Да ни чакат.

Като се оправим и ние, ще ги водим на физ - зарядка.

После - закуска.

После ще им провеждаме занятия. Стрелби. Окопаване. Тичане…След това - на обяд. После- пак същото. Вечерта - на храна. И да лягат.

Ах, мамицата му !…

12 ноември. Цял ден.

…Пикая с въздишка. В клозета мирише на хлор и пикня. На нужник. Зад мен новобранците търпеливо изчакват… “Старият” пръв пикае. На него му се пикае повече от един новобранец. Той няма служба за да чака… Разни такива. Казармен фолклор.Когато “старият “ е пикал тука, тия са юркали гаджета.

И аз съм изчаквал моите “стари”.

И те - техните.

Така е било.

“Елитни войски.”

Тук няма извращения. Няма побоища. Няма “делфини” и “кукувички “ както в КЕЧ-а. Няма изпратени в ДИСЦИПА за такива неща…

Всичко по Устав.

Той - Уставът си знае работата. И “стария “ си знае неговата. Няма да преебем уволнението заради някой “киртак”.В никакъв случай. Всичко по устав. Най - лошо е да те действат по Устав…Няма на кого да се жалваш. Не можеш да викаш…

…Един новобранец се беше обесил. Ей там - на онова дърво до лечебницата. Излязъл през нощта да пикае, а се обесил. Караулът го свалил вече изстинал.

…А това - в клозета, то си е в реда на нещата. Когато Старият пикае, новобранеца чака. И разни други неща…В Умивалникът - също. Направо ги блъскам когато отида. И те мълчат отстрани. Какво ще ми кажат ?… Аз съм по- старши от тях. Ще ги сбъркам, ще ги накарам сами да си говорят…Имат много време да се мият и да пикаят на воля. Цели две години… Не са малко.

Такива глупости.

Улавям се как не мога да мисля за друго. Това е моят живот. Сигурно съм затъпял, или свикнал. Все едно. Онова - вън, то е някъде много далече, толкова далече, че постепенно преставаш да мислиш за живота отвънка.

Тук е нещо различно. Трябва просто да свикнеш с него. Иначе - като онзи “ киртак “ - на дървото… Караулът ще ти отреже въжето.

…Студено…студено… Измих си лицето и то пламна от студ. И пръстите - и те ме болят. По - бързо - назад. В Димитровската стая е топло. Новобранците са “надули “ “кюмбето”- да стане червено !

Поне за малко да се стопля. Няма време за повече. Новобранците са излезли навън. Пушат и чакат. Някои плюят по земята. Чакат да ги водим на физ - зарядка. Няма време да се топля край печката. А е толкова студено !…

…Ето ги “моите “…Пушат цигари и си говорят за нещо. Събрани на куп - да се топлят. Като стадо овце.

 -Я внимавай ! - новобранците се стряскат и застават мирно - Не ми се мотайте такива и не ми пуши в строя ! Строй се веднага !

Това е.

Не остана време да си стопля ръцете. Другите “стари” вече бяха излезли. Само ефрейтор Цветков се мотаеше още, с мъка си обуваше обувките…И той е бил “снощен”. Тук освен да пиеш, няма нищо интересно. Важното е да не те хванат, иначе става много зле…По това време в ареста можеш да си отидеш замръзнал. Или да се разболееш за цял живот. Или нещо подобно.

Мушкам ръцете в джоба, пръстите ме болят все още. Студено. Много студено. Тази зима е много свирепа. А уж сме на юг. Вятър.

Още е тъмно. Синьо, тъмно - синьо, звездите премигват отгоре. От неоновите лампи  сякаш става още по - ледено.

Бодливата тел по оградата е станала захарна, като украса за торта…Дори е красиво.

Дали е красиво ?

Тук няма красиви неща.

Няма картини. Няма изложби и театри.

Понякога, за награда, ни водят в градското кино. Обикновено - на съветски филм. Това се решава от Началник Полит-отдел : кой филм ще се гледа, кога сме заслужили някаква награда. И за телевизионните филми пак той решава. Питаме Оперативния дежурен, той вика - “Аз такива неща не решавам…Питайте си “Политиката “ - той да решава “…

И ние го питаме.

Началник “Полит - отдел “ мисли. После ни казва :

 -“Вечерта, на проверка ще кажа…”

  И ни казва. Вечерта разрешава. Нарочно го прави - да си направи реклама. Видиш ли - Партията мисли за тебе.

Такива неща.

По - добре е да не мислиш за това. Радвай се когато можеш  да гледаш телевизор, да не ти пука, когато не може.

- Айде, строявай се бързо ! 

Ето ги моите “киртаци “. Дангалакът Грънчаров - най - отпред.

-Грън - чаров ! Към мен !

 - Аз !…За -пейте другарьо ефрейтор !

Гледа ме без да премигне. Разкопчавам му колана, без да свалям поглед от него.

- Я бе пиленце сладко !… Кръ- ъгом !

 Грънчаров се врътва за малко. Стягам колана още веднъж силно - със замах…После го закопчавам така. Останалите се смеят. Смешни неща.

- Ти май искаш да се уволниш преди мене, а ?…Май Старият не е заслужил колкото тебе, а новобранец ?!

 -Съвсем не, другарьо ефрейтор !