Мишлето

Имаше един момент,миналата година,когато вкъщи се появиха мишлета.Може и да са били много,а може да е било само едно,което заради непрекъснатото си смешно подскачане из апартамента,създаваше илюзията за нашествие.Тогава живеехме на третия етаж и на мен ми беше много интересно,как все пак са стигнали до нас.Оказа се,че те съвсем безпрепятствено са могли да минат през пролуките на бетона и абсорбиращата инсталация.Наложи се и поставих отрова.

Не беше минала и седмица,когато една вечер,точно между вратата към коридора и секцията в хола,с некоординирани движения се появи едно, дребно сиво мишле.Виждаше се обаче,че нещо не му е на ред.Въобще не се притесняваше от присъствието ни и от музиката,която вървеше по MTV.Всички млъкнахме и се спогледахме недоумяващо.Никой нямаше и най-малката представа какво се случва.Жена ми изглеждаше притеснена и гледаше някак виновно.От всички присъстващи,само тя знаеше,къде и кога съм поставил отравата.Осенен изведнъж от закъснялата си логика ми става ясно,че ако има виновен,това бях разбира се аз ...

Защото в следващият момент схващам,че това е някакво мишле,което явно е гризало от отровата.Едно такова,симпатично.Малко,сиво и с кръгли ушета.Въобще не приличаше на черните домашни мишки.

Ама хич не беше добре,пустото му мишле.Дъщеря ми беше готова да заплаче.

Не можех да повярвам,че това наистина се случва.И ние ,всички сме свидетели на събитието.А то,милото се държеше, меко казано неадекватно.

Изминаваше част от разстоянието с олюляваща се некоординирана походка,която описваше повече кръг,отколкото посока за някъде.После спираше, присядаше на малкото си мишо-дупе и прихванало главата си с предните крачета,започваше да се клатушка напред-назад,така както би го сторил някой,който има много силно главоболие или преживява някаква дълбока,лична драма. Аз,дето съм виждал какви ли не истории,направо се шашнах.

Тогава си спомних,че съм виждал същото да го правят,бабите-оплаквачки когато ги извикат някъде,където има покойник.Едни,такива монотонни довеждащи до транс движения на тялото и в същият такт,нареждат с висок пронизителен глас фрази,разказващи случки от живота на починалия.Направо да ти се изправи косата.

Нашето мишле правеше абсолютно същото,но без глас.Аз вече бях сигурен ,че оплакваше не толкова себе си,колкото нас.И най-страшното в това безгласно оплакване беше,че не казваше нищо добро за човешкия род.

Засрамих се.

Погледнато отстрани,това беше най-тъжното,най-самотното и най-нещастното мишле на света.Дъщеря ми се разплака ...

Всички останали изглеждахме объркани и смутени.Едно сиво мишле ни беше изнесло урок, в който основната тема беше отношението към другите и ни накара да се замислим.Някои сега веднага ще кажат,какво се вдетеняваш.Едно нищо и никакво мишле.Голяма работа,няма да се свърши света я.

Да ама,нека дойдат да го обяснят това на дъщеря ми.Защото докато растеше,през апартамента ни минаха,какви ли не страдащи животинки.Болни врани,гълъби със счупени крила,яребици,даже някакво таралежче с рана на крачето,а пък котета и кучета,тях въобще не ги слагам в сметката.И двамата с нея помагаме на всички,превъзваме и лекуваме,храним с биберон и какво ли още не ...

Не съм сигурен,какво точно се е променило в съзнанието и.Но съм абсолютно сигурен, че порасна и стана личност с отговорности.Както към себе си,така и към другите.

И когато се разплака,тя не виждаше едно обикновенно мишле,а  страдащо  същество,което можеше да спаси.

Не смеехме да се погледнем в очите.Защото всичко това,което се случваше,беше по наша вина.Нищо,че аз сам бях поставил отровата.По някакъв странен и необясним начин,мишлето бе накарало всички останали,да се чувстват виновни.Но не с действията си.А  заради бездействието ...
Защото то също е вина.

Не зная какво мислят другите сега по този въпрос и дали си спомнят тази история.Но тя стана причината,често да си казвам една мъдрост на Лао Дзъ:

„ Виждам комара.
 С ярост замахвам ...
 Моята кръв е на стената“...

От тогава,доста неща около мен се промениха.Някои хубави,други не съвсем.Но най-интересното е,че в жилището,което обитавам сега си имам за другарче едно симпатично малко мишле.И ако трябва да съм точен,то ми е нещо като хазяин.Когато се нанесох миналата зима,то вече си беше тука. Разбираме се идеално.Често си говорим.И представа си нямах,че мишките имат такова разбиране за хората и литературата.Понякога се качва на бюрото при мен и се разхожда по клавишите.Тогава виждам как на дисплея,все едно се отпечатват не буквите,а малките му крачета,които сякаш преди тава е нацапало от някъде с туш.Поглежда ме с черните си мънистени очета ...

И виждам един цял миши свят.Свят с който се научих да живея в хармония.Нищо,че понякога,ей така просто от миши инат,ми попикава поетичните концепции.,когато нещо в тях не му хареса или не е вярно.

Ама това си има и добрата страна,защото иначе ще започна да се вземам много на сериозно.