Надежда

Тя стоеше до прозореца загледана в звездите,някак неестествено големи и ярки за тоя сезон.Светеха за нея,показваха пътя...В обърканата й душа се промъкваше някак на пръсти,една дълго таена надежда... Преплете дългите си изящни пръсти,за да не изпусне отново мига.Сълзите,като бисери нежно и бавно се стекоха по лицето...тихи и топли.Мрака невидимо обгръщаше стройното й тяло в скрита милувка.Притихнали сенките надничаха от ъглите... тишина,обсебваща,като докосната целувка. Мислите,като призраци бродеха назад в годините.В спомените избухваха пожари от болка,постоянния спътник в живота й.Оная болка с която някак свикваме и когато за миг изчезне,започва да ни липсва... Това ли е пътят?Това ли е истината?Живот в невъзможното,объркан и не желан. Остана от съжаление и сякаш е в плен,като птицата в златната клетка,само че нейната дори не е позлатена... Взе решение...Свърна от пътя...,но навикът я връщаше и остана...и отново я обзе онова страно чувство безизходност...и пак същата самота... и болка. Остана само желанието за промяна,а сега звездите й показваха пътя.Сълзите неумолимо се стичаха по лицето и сякаш попиваха болката... За миг в небето проблесна звезда,припламна и свърна надолу в шеметна бързина . Нейната звезда...А небето си оставаше все същото,някак неестествено ярко за сезона, а може би от пълнолунието... Още една нощ...Трябва да има надежда...трябва...или първо трябва да повярва в себе си...Но как?