Наистина ли съм объркана или просто ти ме накара да го вярвам?

Каза ми че съм объркана... Наистина ли е обърканост или всички въпроси са ми нужни, за да оцелея... Да се чувствам интересна и нова всеки път, всеки ден... Всяко ново начало... Защо? Как? Кога? Отражение на самата мен, никога сигурна, винаги съмняваща се, питаща ,,Защо”. Дали правилното е правилно?! Защо? В търсене на правилния път, път, който ти ми каза, че не съществува. Защо - питам отново?! Прости въпроси... Или не са?!Има ли нещо просто?<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Всеки един въпрос води до други два, три, четири... Омагьосан кръг, омагьосана страница от живота ми! Живот с какъв смисъл - никакъв, смисъл да свърши.

Чакане и мислене... Мислиш понякога, защо нещата са такива и тогава... Си объркана? Или просто е късмет, който те среща с този човек. Късмет - когато подготовката се срещне с възможността. Възможност имаше, даже твърде голяма, но подготовката беше... Недостатъчна не е точната дума. Може би твърде аксиономирана, не беше готова за промени, а те несъмнено дойдоха и аз не успях... Не успях да ги понеса. А ти не успя да ме промениш така както трябваше. Направи го за секунди... Сега си задавам още въпроси. Безмислено, казваш ти!А има ли нещо смислено. Дали има смисъл да си щастлив, ако можеш. Истината... Тя смислена ли е?

Може би твърде много ти се доверих или очаквах доста от теб. Сега и това е без знаение. По важно е, че ти беше прав за всичко... И за нищо. Влезе някъде вътре и си отиде бързо... Или не си?! Аз допускам да мисля така. Няма нищо сериозно, нищо истинско, нищо нормално. Няма идеален живот, защото животът е просто живот. Той свършва, а ти може би си намерил нужното, за да го прекараш щастливо. Смелостта да избягаш!!!Смелост, която винаги се чудя дали притежавам. Липсвала ти свобода?!Тя никога не липсва, просто незнаем къде да търсим.

Чудя се дали мислиш за мен? Чудя се и не искам да знам. Дали боли - не, безразлично ли ми е – не. Не съм и свикнала.

Мисля и мисля, и мисля...

Вярваш в нещо или някого, понякога повече от един. Накрая оставаш сам, винаги, независимо дали имаш приятели след време те те оставят. Оглеждаш се и си сам, сам сред равни и си нещастен. Незнаеш какъв си и какво искаш. Илюзията, че си щастлив е само илюзия, усмивката всъщност я няма, живееш в един сън... Живееш го вече 16 години и се надяваш да се събудиш, само че... Няма, защото всичко е истина!

Прекалено много въпроси. Знам, но не искам да спирам, искам да знам още повече, да се усмихна, да се събудя ако мога... Искам да не мразя, да не се затварям в себе си, да знам защо всичко свършва преди да е започнало. И виждам, но не мога да го обясня, виждам защо вали тук вътре в мен и защо съм такава, защо е студено...

Мечтая... За още безмислени въпроси. За... Няма значение, а с теб нещата бяха до тук, аз продължавам (или поне всички така казват). Боли... Но аз пак ще потъна в себе си и ще изляза от там жива, по-силна, по-студена, по-нещастна...