Няма значение

Банята вече не ми изглежда толкова бяла... Стените й са някак потъмнели и като че ли по-сближени от друг път. Чак сега забелязвам паяжините по кухите й ъгли. Ето онзи паяк там  май слиза към мен. Осемте му очета пробляскват в сумрака, а крачетата му се мяткат насам - натам. Ха! Той май ми се заканва, свил лентичките си в малки юмручета. Приближава се, поглежда ме, изписква и отново се качва при останалите, сигурно за да им разкаже за погрома на “Големия човек с метлата”.

Това съм аз – Големият/малък човек с ... мечтата. Аз съм никой. Лежа на мокрия под и с празен поглед обхождам тавана, докато животът ми изтича на алени струйки в канала. Какво по-хубаво място от това да свърши там, където свършват пътя си екскрементите на цялото човечество. Няма значение, и без това светът е една глоБАЛНА помийна ЗАЛА.

Вече нищо няма значение...

Мислите  изхвърчат от главата ми и се разхвърчават из цялата стая. Бягат от потъващия кораб. Пърхат по стените, удрят се в крушката над вратата, търсят изхода навън, но попадат в мрежите на паяците. Те ще ги обвият, разкъсат и изсмучат жизнените им сокове.  Ето как единственото, което имах,  чезне пред очите ми. Остава само болката. Тя винаги е била там. Но сега е самичка в празното ми съзнание и пее... Ритъмът на песента й пулсира в слепоочията ми. Мелодията пари очите ми и ги пълни с течна сол. Болката пее... моят реквием.

Как стигнах дотук. Защо съм тук? Няма значение.

Вече нищо няма значение...

А преди търсех, вярвах, исках. Вглеждах се в очите на хората с желанието да открия  в тях  частица от мен. Но очите! Те бяха така безчувствени и слепи! Малки, шарени, студени билюрчета. Кому са нужни шепа красиви безполезни топчета? Не и на мен. Аз исках само две, но с някого зад тях. И продължавах да търся , защото тогава тя, надеждата, беше все още жива. Давах, без да взимам. Понесох живота на плещите си, а той всъщност не ме понасяше. Уви, разбрах го твърде късно. Ето че надеждата  умря. Стопи се с детското в мен; с последния къс съжаление, подхвърлен ми от тях. Защо се получи така? Аз не исках много. Само малко разбиране и някой, който да ме хване за ръка. Не за да ме води, а да върви редом с мен. Да мислим като едно цяло, да бъдем едно цяло. Но не го намерих и ето как тя изчезна. Беше последната капка, която изпих от горчивата чаша. Изпих я жадно, наведнъж. Изкрещях без глас и строших

кристалното тяло в пода...

 Горчивината ме приспа... оттогава всяка сутрин се събуждам в този сън. Всеки следващ ден е клониран от предишния. И хората са все така безчувствени и слепи... Търся образа си в огледалото, но оттам ми се ухилва размазаното изображение на едно изсъхнало лице. Красивото изчезна. Или май избяга от мен? Няма значение кой от кого...

Вече нищо няма значение...

И ето ме тук. Лежа на мокрия под и умирам. Нелепи спомени бягат от главата ми. Спомени за една мечта, спомени, които никога не са се случвали. Отново крещя без глас... Дали някой ще чуе моят писък сега? Дали когато нямерят сбръчканото ми посиняло тяло, някой ще се сети, че и аз съм съществувала някъде, някога? Едва ли... Всъщност има ли значение?

Има ли значение, че съм желала нещо толкова силно? Има ли значение, че не съм го намерила? Има ли значение, че умирам...? НЕ естествено... Не, не съм слаба, просто не мога да се примиря. Не доказвам нищо пред никого. Просто не избрах себе си както направиха другите.

Стаята става все по-тъмна. Гадният смях на паяците вече е далече в дъното на коридора. Очите ми се затварят. Главата ми е празна. Болката... и тя избяга. Ето че вече съм свободна. Душата ми се понася и се превръща в ембрион. Мъничък грозен ембрион плуващ в околоплодните води на нищото. Къде ли отивам?

Няма значение...<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />