Огледалото

Не знам защо, но откакто се помня никога не съм стояла с часове пред огледалото, както правят повечето жени, че и мъже... Истинският ми образ е някъде вътре в мен, а това там, отражението ми се струва някак неестествено, фалшиво... Ако ме попитате: «Какво най - много харесваш от лицето си?», ще отговоря - «Не знам!» и наистина е така. Аз просто не познавам този си вид... Дори във фризьорски салон за мен е цяло мъчение и все гледам встрани... Днес нещо ме подтикна да застана пред огледалото и да се разгледам в подробности, пък може и нещо да ми хареса... Надникнах в очите си - формата им е красива, бадемовидна, леко изтеглена нагоре и встрани, малко като на лисичка. Пъстри...не знаех...с преобладаващо кафяво и зелено и черни точици, малко тъжни, но ми харесаха. Веждите високи, извити, леко учудени и любопитни. Над тях челото - цяла педя, леко изпъкнало с хоризонтални бръчици и една вертикална, сериозна, впила се между очите ми и преливаща в носа - волева. По надолу - нос, мисля класически, леко вирнат на върха и леко изкривен в дясно. Под него устата с леки мустачки (трябва да помисля по въпроса) с плътни сочни устни, красиво очертани и една едва доловима усмивка... Е, имам си и двойна гушка, наследство от мама и баба... Пропуснах ли нещо? А, да - ушите, за тях може да се говори много. Възможно най-големите, които можете да си представите... Те са ми наследство от татко... Формата на лицето ми е продълговата, с леко изпъкнали скули… и бузки естестевено… Е, то май ще излезне, че се харесвам! Защо ли съм пропускала да се погледна в огледалото?