Сбогом, Еми!

"  - Странно - каза той след малко. - Понякога умират стотици и човек не чувства нищо, а после умира един-единствен, един, който даже не ти е близък - и като че са хиляди.
    - Нашето въображение не може да брои. А силата на чувството не зависи от цифрите. То може да брои само до едно. Едно - но то е достатъчно, когато наистина чувстваме."

Ерих Мария Ремарк
"Искрица живот"


   1ви март, 2006... Беше сряда. Един от онези дни, когато човек е просто щастлив и витае наоколо с усмивка на уста. Китките на всички бяха претрупани с мартенички, а разговорите ни, както обикновено, се въртяха около оценки, учители, роклите за абитуриентския бал. Тогава изведнъж плъзна слухът. Еми от моя клас... Мъртва... Предната вечер, в Пирогов... Пневмония... Мъртва... Еми... Мъртва...
   Това срина всички. Тези, които й бяха близки. Тези, които не й бяха близки и към които се числя и аз. Тези, които дори не я познаваха.
   Абитуриентският ни бал вече мина и ние напуснахме училището, както всеки випуск преди нас. Некрологът й все още стои на входа на сградата. Все още се правя, че не го виждам, когато минавам оттам и все още, скришом дори и от самата себе си, го препрочитам... всеки път.
   Когато научих, не можах да си спомня нищо за нея, нито как говореше, нито как се държеше, нито дори как изглеждаше. Все едно никога не съм я познавала. Все едно просто съм научила за нечия смърт. Сетивата ми бяха осакатени. Бях парализирана. И се ядосвах на себе си, че съм като камък и не мога да почувствам нищо.
   Но не беше така. Вбесявах се на себе си, че мисля за всичко друго, но не и за нея. А всъщност всичките ми сили отиваха да отблъсквам мислите за нея, които ме връхлитаха непрестанно. Намразих се, че не мога да плача за нея. А всъщност пороят от сълзи още не беше пробил стената, която страхът ми беше издигнал срещу неописуемата болка. Отвращавах се от себе си, защото не изваждах слушалките на MP3 player-а от ушите си. Отвращавах се от факта, че дори не го изживявам, а се потапям в музиката и собствените си грижи. А сега дори не мога да си пусна песните, които слушах тогава. Защото щом ги чуя, съзнанието ми отново се изпълва с това, с което тогава беше изцяло изпълнено - разкъсваща болка... и тя... Еми, Еми, Еми... И се оказа, че смъртта й е по-силна от смахнатите ми защитни механизми, че е проникнала през безбройните прегради, които упорито и отчаяно поставях, и че е смачкала сърцето ми в дланта си.
   Признах си го много по-късно. Защото всички ни тласкаха с фразата "Животът продължава", а аз дори нямах правото да страдам, защото с нея не бяхме близки. Затрупах мисълта за нея с хиляди други мисли и... животът продължи. И в мен остана горчивината, че я бях изгонила прекалено бързо. А аз просто още не я бях пуснала.
   Признах си го много по-късно. Когато лека-полека започнах да се сещам за усмивката й, за смеха й, за рисунките й, за лекотата, с която живееше, за дребните незначителни реплики, които сме си разменяли и които сега са безценни. Разбрах, че можеш да обикнеш човек, с когото не сте близки, без дори да знаеш.
   Признах си го много по-късно. Че душата ми е жигосана. А толкова се страхувах от това! Не исках неизлечими рани, исках да я забравя напълно, исках да се върна към ежедневието, защото нали всички рецитират едно и също: "Животът продължава, животът продължава!" А за да продължи животът, мисълта за Еми не трябваше да я има, пареше прекалено силно. Но се оказа невъзможно. Оказа се неправилно. Еми винаги ще живее в мен, в нас. Животът продължава, за да изживеем ние хилядите неща, които тя никога няма да изживее.
   Признах си го много по-късно. Че така и не й казах "Сбогом"...