Сега или никога!

Пламен се бе отпуснал в средата на сепарето и бавно отпиваше от студената бира. Цялата му компания беше на дансинга и се веселеше под звуците на последния хит на Morandi -  Falling Asleep. Но очите му не следяха тях. Една дама, цялата в бяло, привличаше погледа му като магнит. Косата й се разпиляваше на вълни по раменете й и леко се поклащаше от плавните движения. Очите й искряха с онзи палав блясък, който се появяваше винаги, когато една жена усетеше, че е наблюдавана. Тялото й се извиваше и предизвикваше. Стегнатите й гърди леко се подаваха от дълбокото деколте на потничето й. Тесният панталон очертаваше изваяната й фигура. Беше перфектна. Танцуваше с две нейни колежки. Преди няколко месеца се бе разделила с приятеля си. Пламен бе разбрал това и от тогава бе още по-неспокоен. Харесваше я от години. Не се познаваха лично. Виждаше я всеки ден, когато отиваше на работа. Приближеше ли до нея обаче, свеждаше поглед. Знаеше, че няма шанс да я има, но това не му пречеше да копнее за нея. Когато разбра обаче, че вече е сама, сърцето му подскочи. Искаше да опита да я спечели, но се страхуваше. Този страх го преследваше отдавна. Осъзнаваше, че външният му вид не е на красавец, за който копнееха жените и това го подтискаше. Беше си създал един натрапчив комплекс за малоценност. Знаеше, че глупаво, но за съжаление с години не можеше да се пребори с него.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Един ден преди около 2 месеца, докато обикаляше из централната улица с приятеля си, я срещна заедно с тяхна позната и тогава за първи път чу гласа й – нежен и топъл. Тя му подаде ръка, докато се запознаваха и му се усмихна. Пламен едва изрече името си. Докосваше едва нежната й ръка, сякаш го беше страх да не я нарани. Дори не поспя да задържи поглед върху очите й. Сведе набързо глава, защото руменината веднага изби от притеснение на лицето му. Дълго след като жените се отдалечиха, той не можа да се съвземе. От шегите, с който се опита да го поразсее приятелят му, му стана още по-зле.

Продължи да я търси с поглед всеки път, когато излезеше навън. Често обаче щом я зърваше, свърташе в някоя уличка. После се проклинаше заради пропуснатия шанс да чуе гласчето й, да докосне ръката й и да се полюбува от близо на прелестната й усмивка. Приятелите му отдавна знаеха за чувствата му към Ива. Даже взеха телефона й от една нейна приятелка. Казаха му, че тя го е дала и че няма нищо против да се чуят, но Пламен все не се престрашаваше да й се обади. Много вечери, докато си лежеше на спалнята сам и тъжен, хващаше телефона, набираше номера й, но…явно страхът от отказа й беше по-силен от желанието му да я чуе и види.

 Тази вечер дълго се чуди дали след механата да отиде с приятелите си на дискотека или да се прибере. Знаеше, че Ива ще е там, че през цялото време ще я изпива с поглед и че след това болката от самотата ще е невероятна. Стискаше чашата доста силно. Беше го яд на себе си. Стана рязко. Пътьом плати сметката си и излезе навън. Наближаваше три след полунощ. Дискотеката се намираше в парк почти в края на града. Пламен тръгна по една от алеите. Риташе камъчетата. Очите му се пълнеха със сълзи. Идеше му да вие, да крещи, да излее цялата тази болка и безпомощност, която го измъчваше от както се раздели с първата си любов. От тогава се появи тази несигурност и това чувство, че не може да накара някоя жена да го заобича истински и да сподели живота си с него. Усещането, че е абсолютен нещастник и страхливец, ръководеше и определяше поведението му спрямо жените вече близо девет години. А беше насъбрал толкова много нежност и много му се искаше да я дари някому…

Дълго се разхожда из пустите улици. Прибра се чак на разсъмване, изтощен и мразещ се. Легна и затвори очи. Сълзите се стичаха по лицето му…

Събуди се от звъна на телефона. Пресегна се и вдигна без дори да погледне номера.

-  Да. – сънено и доста троснато каза Пламен.

-  Добро утро! Извинявай, май те събудих! – леко приглушено и треперещо се обади гласът отсреща – Вече е почти 11 и помислих, че си станал.

-  Не, не съм. Легнах си около 5 сутринта. – заеквайки отвърна мъжът и с рязко движение седна в леглото.

-  Извинявай, вероятно не ме позна, защото не сме се чували до сега. Аз съм Ива. – след кратка пауза жената продължи – Искаш ли да пием кафе днес по някое време, когато ти е удобно?

-  Да. Става. Ще ми е приятно. Искаш ли да е след половин час?

-  Добре. Среща пред часовника след половин час…Чао за сега…

-  Чао.

Пламен остана така седнал, държейки телефона в ръка и не можеше да повярва, че това е истина. Сърцето му биеше лудо. Щеше да я види, да пият кафе заедно, да е толкова близо до нея. Ами ако се провалеше? Ами ако в притеснението си започнеше да заеква и й наговореше куп безсмислици?

Стана от леглото. Махна с ръка и каза: Сега или никога!!!