Старостта

Когато излязох за пореден път този ден, отново видях странния старец на пейката. Попитах се защо все седи там и ме гледа някак втренчено и тъжно. Реших, че имам още малко време, седнах до него и го поздравих. Той ми отговори някак отвеяно. Едва сега забелязах колко стар бе той всъщност. Дълбоки бразди раздираха челото му, очите му имаха странен жълтеникъв отенък и все още изглеждаха привлекателни. Вероятно едно време е бил красив и строен младеж, но ето, че годините си бяха казали своето... - Да, знам какво си мислиш...Жалко е, нали? Стреснах се от взенапно нарушената тишина... - Какво?! Защо милите така? - попитах след малко. - Времето лети, а с него отлита младостта, красотата, силите...всичко си отива малко по малко. Всъщност май употребих точната дума. Старостта е слабост, а слабостта те прави жалък. Бориш се цял живот за нещо и когато го получиш се оказва, че вече не ти трябва, защото нямаш силите, бързината, сръчността...вече ги нямаш. В очите му се четеше невероятнa тъга, която до някъде сама предизвикваше съжаление. - Това не е жалко, а съвсем нормално, поне според мен. Може да се каже, че всичко е преходно. Листата на дървото окапват, за да бъдат заместени на пролет от други... - Да, но когато си се борил цял живот не можеш да приемеш, да понесеш това, че ще бъдеш изместен. Минаваш през толкова трудности през годините и за какво...за да станеш развалина, да не можеш да отидеш до тоалетната даже сам. - Казват, че старостта и детството са най-хубавите периоди... - Старостта...ха...да определено, ако не си смачкан от болестите, опитващи се да измъкнат и малкото живот останал в теб...Ако не са старите кокали, които вече предават фронта и просто отказват да търпят, ако не са очите и ушите, които също отказват да изпълняват функциите си. Да не говорим и за чуждите зъби, които трябва да носиш...толкова много неща пречат, за да се каже така. - Но поне виждаш продължението на живота, виждаш как се ражда живот... - И гледам как замира моя... - Не бъдете такъв песимист, ако гледате така на нещата всичко ще ви се струва черно...Да, може да имате малко време останало, но именно сега трябва да мислите за нещо хубаво и да се радвате докато можете. Казвате, че от многото проблеми не сте живял като млад, ами направете го сега, живота ви го предлага. Радвайте се с другите и престанете да се съжалявате, защото ако другите ви съжаляват, то поне вие си го спестете на себе си. Живейте заради това, което сте бил и заради това, което ще бъдат децата и внуците ви. За да не виждат тъга в очите ви, за да не ви запомнят така...не се предавайте сега. Макар и малко има време, през което да се насладите на това, което сте си извоювали през живота си. Болестите и неволите винаги ги е имало и ще ги има, но това също не е причина да се предадеме на тях, а точно обратното - да вдигнеме глава и да продължим напред, за да завоюваме нови победи... Неусетно бях започнала да говоря възторжено и приповдигнато, спрях и погледнах лицето на стария човек, което сега бе грейнало в усмивка, усмивка, която ме накара да се изчервя заради пламенността си преди малко. Същевременно тя само доказа предположението ми, че той е бил доста привлекателен в миналото. Вдигнах очи и му се усмихнах и аз... - Имах дядо, който почина наскоро... - след малко продължих. - Съжалявам. - Не, нищо, аз почти не го познавах. Той бе странник за мен и такъв си и остана. Чувствах се ужасно гузна, но не защото него вече го нямаше, а защото не бях съсипана от това, което ставаше. Аз бях една от трите внучки и макар и по средата се чувтвах най-изолираната така да се каже. Спомням си само как седеше на село и пушеше безфилтеровите цигари или как лежеше на леглото дни преди смъртта си, но нищо по-съществено... След малко той просто стана, направи няколко крачки и подпирайки се на бастуна се обърна и се усмихна, а после се скри зад ъгъла. Постоях още малко така замислена, после станах и погледнах часовника си. След като с усмивка регистрирах, че вече закъснявам с 15 минути се упътих към спирката на автобуса... Като се прибрах същата вечер намерих пред вратата си букет с бели рози и бележка, на която бяха написана само две думи: "Благодаря ти." Следващите няколко дни с радост гледах как тъжният дядка се превръщаше във весел и приветлив човек, които си играеше с малките деца и поздравяваше всички, които минеха покрай него... Радвах се за промяната и в същото време ми беше жал, че този човек скоро щеше да е минало, защото животът не спира за никого, а продължава забързания си ход, в който помита и нас...