Тихи сълзи

Ива крачеше бързо по едва осветените улици. Снегът хрущеше под краката й. Беше сложила ръце в джобовете на якето си. Скрила бе лице в голямата му яка, за да го предпази поне малко от студа. Беше изморена от тренировките в залата за баскетбол и искаше да се прибере колкото се може по-скоро. Мечтаеше за един горещ душ, един сандвич и голямото си легло в детската стая. Градът, в който живееше беше малък и спокоен. Тя често се прибираше по тъмно, но не се притесняваше. Наближи блока. Видя, че свети в трапезарията. Явно родителите й вечеряха вече. Изкачи се по стъпалата без да ги прескача по няколко наведнъж както друг път. Краката я боляха от днешната тренировка. Беше болна предната седмица и това и се отрази. Физическото натоварване й дойде в повече и даже си тръгна с половин час по-рано от другите.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Отключи входната врата. Чу шума от телевизора и се запъти натам, за да поздрави с „Добър вечер!” като културна и любяща дъщеря. Отвори и вместо седналите на масата си родители, завари само баща си. Той лежеше на ъгловото легло и гледаше „Панорама”. Дори не се обърна, за да погледне кой влиза.

-         Здравей, татко!  Къде е мама? – учудено попита Ива.

-         Излезе – без да отвръща поглед от телевизора каза мъжът.

Не беше присъщо за майка й да не си е в къщи по това време. Тя беше кротка и тиха жена. Живееше заради семейството и децата си. Много пъти Ива я бе увещавала да започне да мисли поне малко и за себе си. Да излиза след работа с колежки. Да си купува по-честичко по някоя дрешка или лек грим. Но все безуспешно. Жената свиваше леко рамене, усмихваше се с топлата си усмивка и казваше:

- Имам си всичко, момичето ми. Вие с батко ти сте млади и по имате нужда от нови дрехи. Нека за вас да има. На мен тези си ми вършат чудесна работа.

 Погалваше с любов дъщеря си и се залавяше за къщната работа. Така еднообразно преминаваше живота й.

На Ива това й тежеше. Виждаше как майка й се състарява от работа. Как годините минават, а дребните удоволствия минават покрай нея без да я докоснат. Вярно е, че парите все не стигаха. Купиха скоро апартамент и едната заплата отиваше за заема. Брат й беше студент и въпреки стипендията, се налагаше да му пращат още пари. Но това не беше причината за поведението на майка й. Въпреки 17-те си години, Ива прекрасно разбираше какво става в душата на тази изтормозена жена. Осъзнаваше факта, че цялото й съществуване се въртеше около благоденствието и щастието на децата й. Искаше техният живот да е изпълнен с много обич, да не са лишени от нищо /до колкото е възможно финансово/, да имат шанса да учат и осъществят мечти те си. Все неща, от които тя е била лишена... Отхвърлена като непотребна вещ от майка си след внезапната смърт на баща й, тя израстнала по пансиони. Без ласките на родители, тази 44 годишна жена дълги години е живяла с мисълта, че е непотребна и сега се раздаваше за децата си. Е, и за съпруга си също. Но той не оценяваше това. Не беше лош човек, но обичаше да си живурка с компании. Помагаше и в къщи понякога, но... за него съпругата му беше сянка. Колкото по-невидимо си вършеше работата и не искаше нищо, толкова по-доволен се чувстваше той.

Сега си лежеше спокойно, но Ива усещаше, че нещо е станало.

- Къде е? Вече минава 20 часа – продължи да настоява девойката.

- Не знам. Пак я прихванаха бесовете и изчезна на накъде – намръщето отвърна баща й.

Ива излезе от стаята. Разбра, че не може да изкопчи повече нищо от него. Огледа шкафа за обувки и забеляза, че ботушите на майка й са си прилежно сложени на най-ниския рафт както обикновено. Домашните пантофи обаче ги нямаше. Сърцето на Ива се сви. Не знаеше какво да направи. Изпадна в лека паника за момент, но после се обу на бързо и изскочи навън. Слизаше по стълбите. Мисълта й трескаво работеше... Къде ли може да е? Какво е станало, че майка й да излезе от тях по чехли???... Не беше в комшиите. Това беше сигурно. Иначе баща й би й казал, а и сега нямаше къде... Блокчето беше малко, с 4 апартамента, единия от които необитаем в момента. Над тях живееше едно младо семейство, което се беше настанило съвсем скоро и все още не се познаваха добре. А Терзиеви??? Да, петък беше, значи са на село... Къде ли можеше да е???

Стигна до партера. Спря. Нещо я накара да провери вратата към мазите. Отворена беше... Странно. Коридора беше тъмен. Надали някой бе забравил да я заключи. Заслиза тихо надолу без да светва. Зави към лявото крило и я видя. Седеше, свила се на кълбо. Приличаше на ранена птичка. Приближи се и седна до нея. Обгърна я с ръце... Душата я болеше като гледаше майка си в това състояние...

- Мамо, не плачи, мамо!!! Премръзнала си. От колко време си тук? – гласът й трепереше...

Жената се сгуши в дъщеря си, а сълзите продължаваха да се стичат бавно по лицето й. Не каза нищо. А и думите сякаш бяха излишни... Поредният семеен скандал бе сринал тихата женица и тя бе избягала... отритната и ненужна... но не далеч, защото все пак трябваше да се прибере... Ива щеше да си дойде от тренировки, ще е гладна и изморена...