"VICTORY" - Пакет

                                                “ VICTORY ” - ПАКЕТ<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

   Ще сготвя пилешка супа.

Останали са едно крилце и бутчето. Не е много, но ще сложа малко вода, да стане силен бульон. С картофки ще я застроя…може и малко фиде. Дано хапне. Снощи не можа да яде, взе си малко сварено бяло месо. Аз се зарадвах, а тя го повърна. И после не поиска нещо друго да хапне. Направих й по някое време чай с бисквитка. Изяде я, изпи и чая. През нощта се буди на няколко пъти. Чувах я в тъмното как стене под одеалото, да не чуя…И аз се правих, че спя.

Гледах да не хлипам, лежах със затворени очи, а в тъмното сълзите ми се стичаха по лицето ми, плъзгаха се по врата ми…После тя се унесе. И аз заспах на разсъмване. В просъница чух как по улиците забръмчаха коли и залаяха кучета. Прозорецът беше избледнял…

Днес е събота.

Не съм на работа.

Ще сготвя пилешка супа. С картофки, силен бульон. Дано хапне, поне малко.

Затворих вратата на кухнята, да не я събудя. Нали дрънкат чинии, тенджери…Нека поспи. Пък и нали пуша цигара от цигара, да не отива при нея дима… От време на време надниквам в спалнята.

Като спи е много красива.

Примъквам се до леглото, да я чуя как диша. Тази сутрин диша спокойно - сигурно от болките снощи се е изтощила. Нека поспи…Дето казват хората - “Бърза работа няма!”

Ще прекипя първо месото. Като обера пяната, ще сложа морковче, малко лучец…Понаучих се и да готвя. На времето какво беше?...Готованец направо! Ама мъжете сме така…това не било мъжка работа, онова не било…Приказки! Няма мъжка, няма женска работа. Даже е приятно да готвиш. Да миеш чинии, да пазаруваш. Колко ли удоволствия имам? Едните цигари, дето ги пуша….Друго - какво? Е, не съм светец. И аз понякога си вземам бутилка и пийвам. Ей така, да ми олекне ли…Знам ли.

Ако можех да спра тия цигари, грешка нямаше да имам, ама…Слаба човешка душа, пълна с грях. Още преди години ходих на лекар. Докторът ми каза още тогава, че ако не спра веднага да пуша, не знам какво щяло да стане…

Да стане!...Какво ще ме плаши…На мене какво ми трябва още…Животът си мина - замина, май остарях…

Да се пооправи Ева, друго не искам.

И Младен да излезе от затвора…Дано се съберем някой ден, както преди.

Да се напълни къщата с хора, току виж се оженил. Може и внуци да имаме…Ще ги гледам, ще ги разхождам в парка, ще им купувам балони и разни сладкиши…Толкова сме си приказвали вечер… и за внуци, и за него…

Обърка се всичко.

Но от тези цигари кашлям много. Много повече от преди. Кой знае какви отрови продават…Ама насила никой не те кара!

Гърдите ми са сякаш задръстени с храчки, като си поема дълбоко въздух, гърдите ми свирят. И сутрин ми се гади. През нощта се събуждам, не ми достига въздух. Ставам бързо да кашлям в кухнята, за да не събудя Ева. Тя заспива трудно и трябва да я пазя, да не се буди. В кухнята си слагам една кърпа на устата да не се чува и се давя. После пия чаша вода. Понякога запалвам цигара - някак кашлицата ми минава. От както поскъпиха цигарите се чудя какви ли не неща да правя, все пак - 40 стотинки са си 40 стотинки. По едно време започнах да пуша лула. Колегите ми се смееха. Викаха ми, че съм станал сноб, но какво да им обяснявам…Простата ми сметка беше, че с един пакет тютюн ще ми излезе по - евтино от колкото да си купувам всеки ден цигари. От тютюна сигурно започнах така да кашлям, не знам. Все се каня да отида на лекар, ама не ми се ходи…Много ще станат двама болни в къщи. И си мисля, по - добре е да не знам какво ми е. Човек иначе се огъва и пада. И духом, и тялом…Ще се оправя все някога. Като оздравее Ева, аз ще отида на лекар, ще ми направят снимка на дробовете, може и на санаториум да ме пратят. Имам нужда от почивка, от спокойствие малко…Да, с Ева ще отидем на санаториум, здрав дневен режим, разходки, чист въздух…Ще ходим сутрин на физиотерапия, а после ще се разхождаме из природата…Хванати за ръце, както някога…когато бяхме млади. От тогава не сме ходили никъде на почивка. И на излети не сме ходили. От години се каним да си направим една екскурзия до Витоша, ей така - някоя събота или неделя. И все - това било, онова било…После тя се разболя, вече не излиза никъде. А аз сам къде и да ходя?...На работа, от работа - бързам за в къщи, най - много - до магазина. До болницата, до аптеката -толкова…

Нищо, като оздравее, ще ходим!

Ще отидем на Витоша, на “Златните мостове”. Или по - добре - с лифта, чак до върха…Да не се изморява, не бива да се натоварва сега. Не, първо ще отидем и двамата на почивка. Може в Искрец, в Наречен, Сандански - където препоръчат лекарите. И аз ще спра с тези цигари. За 40 стотинки ще ме хване…такова. Ама няма начин! Един хляб е 60 стотинки, за нас двамата стига за два дни, понякога даже и за три…Тя не се храни. А аз и купувам и салам, и кренвирши, сирене…Не ги и поглежда. Хапне по - малко, като врабченце. И ме гледа виновно: “ Ти, вика хапни, че си станал кожа и кости…”

Станал съм, станал...

Като оздравее, ще ми стесни панталоните, че ако не ги нося с колан, ще вземат да паднат. Това не ми е проблем. За себе си няма какво и да мисля. Аз мога и всякак. Вдигнаха цените на цигарите. “Виктори” кутия стана лев и шейсет.

Така ли ?!

Айде - сиктир, мошеници гадни!

И минах на “Виктори” - пакет.

Те са поне все още на лев и двадесет.

По - тежки са някак, по - лошо миришат, но 40 стотинки са си половин и повече хляб. И кафе спрях да пия - ето ти още 30 стотинки на ден. По кафенета отдавна не ходя. Не се виждам с приятели, не каним и гости... Сигурно отстрани изглежда, че живеем като скотове. Ама не ме интересува. Отдавна вече не мисля за това. За нищо не искам да мисля. Вечер, като пусна телевизора ги гледам тия мръсници, и все се чудя : ”На кой свят живеят пък тия…”. Ама и това ми омръзна.

В различни светове си живеем- те на Луната, а аз съм си тука.

Получавам 265 лева чиста заплата.

Ева взема 60 лева пенсия по болест.

Как да се изкачим на Луната?

И ето - 40 стотинки от цигари, 30 - 35 от кафе, станаха значи 70 - 80 стотинки.  Ако ходя пеша сутрин за работа икономисвам още 50 стотинки, на връщане ако не дупча билет - ето ти още толкова. Значи, ако си направиш една простичка сметка - ако живееш скромно, може на ден да спестиш и по 2 лева. И да не е всеки ден, през ден да е - ето че си избивам цигарите. Аз това съм си го казал: ”Излишни пари нямам!” И тия лев и двадесет стотинки за цигари на ден си намирам начин от къде да ги икономисам. На мен какво ми трябва? Нищо не ми трябва. В обедната почивка се заключвам в канцеларията, нося си от къщи каквото е останало. А то - остава. Не се храни, това ме притеснява. Преди време - и супичка хапваше, и сокове от разни плодове и изстисквах…Не знам, дали от тия лекарства така стана, какво ли?…Като птиче: хапне една хапка, посегне за втора и я остави. И все ме гледа - тъжно едно, че като ме стисне за гърлото една буца, очите ми се напълнят със сълзи, ама гледам тя да не види. И да не разбере какво ми става отвътре. Все се правя на строг, уж и се карам: “Хайде, ангелче мое! - още една хапка поне…Виж как ме обиждаш, значи  …такова…”

А тя мълчи и само ме гледа.

И протегне ръка и ме гали по лицето…

Моята Ева…

Женени сме от толкова години - всичко се разпиля и обърка…Само тя ми остана.

И Младен.

Ама на него му остават още четири години.

Да сме живи и здрави, дано доживеем до тогава, да пуснат момчето, да се събереме отново…ей така, като хора!

Младен го вкараха за кражби. За глупости разни, ама какво да говоря…Лоши другари, пили, разбивали апартаменти и вили. Множество престъпления, в организирана група, още не знам какви ги наговори прокурорът в съда…

Не го оправдавам.

За нищо не го оправдавам. Щом го е правил, значи си е виновен…Какво да му кажа, ама нали е дете.

Наше дете.

Като му прочетоха присъдата Ева още беше добре. Значи приближихме се до него, а той мълчи и не смее да вдигне глава. “Татко, вика - прощавай, осрамих те много…” А аз какво до му кажа?...Мълча и аз съм навел главата надолу, сякаш не него, а мен ме осъдиха…А Ева само го целуна, погали го по бузата само…”Да се пазиш много и се обличай!...”

Цял живот съм работил за едната заплата. Започнах със заплата 165 лева, за толкова години, и за прослужено време и за не знам още какво - ето, накрая вземам 265 лева. Значи, простата сметка - за цял живот работа на тая държава, тя ми е дала още 100 лева отгоре. И Младен…и той така.

Като момче вика: “ Татко, искам да ми купиш колело…”. После поиска китара, и той като другите, да има с какво да се фука. Нито колело съм му купил, нито китара. Все му разправям - “Парите не стигат…Хайде, другият месец ще видим…”

И така си остана.

Хорските деца ходят с левче в джоба, аз съм му давал по 20 стотинки.

Не, че ми свиди. Не, че нещо такова, аз не съм такъв…Ама - няма! Ева на едната заплата, аз се заврях в тая канцелария, и не излезнах от там…Да изплатим апартамента, да си върнем заемите…ето, годините си минаха една по една.

Младен си порасна, започна да закъснява, да води момичета тука…

До като беше войник, заради някакво момиче избягал. Три дни го издирваха, идваха и тук да разпитват. Накрая го хванали…Не влезе в затвора тогава, ама го изпратиха в ДИСЦИПА. То там си е направо затвор, ама…

И това мина.

Уволни се, хвана се на работа. И тогава си викам: “Има Господ, чул е молбите…”

И после - и това…

Знаех, че има нещо нередно, прибира се, гледам - с нови дънки. “ От къде са, му викам?...”. А той мълчи и нищо не казва.

Една нощ се прибра пиян. Гледам го - с мобилен телефон. Заспал на дивана, а от джоба му паднал  един мобифон. Тогава още нямаше други…И на сутринта го питам от къде го е взел, а той побесня: “Тая мръсна държава като нищо не ми дава, аз ще си взема от нея!” И посегна да си налее-  още от сутринта към бутилката гледа. И мен ми стана едно болно, едно тъжно. Това ли е нашият син, това ли съм отгледал и възпитал…?

“ Какво искаш да ти даде тая държава…?”- разправям му значи, а той пак ми беснее насреща: “ Няма какво да ми дава, аз даром не искам!...Шанс да ми даде, шанс - не друго!...”

Повече нищо не му казах, ама го запомних. И после, през целият ден все това мислих - за живота, за шанса, за разни такива…На Ева нищо не казах, ама и тя, милата, сигурно и тя усещаше всичко, виждал съм ги няколко пъти - тя му говори нещо, а той само мълчи и не смее да я погледне в очите. И сега, и сега, вечер като не спя, лежа тихо, слушам как Ева диша в съня си, и си мисля. И за колелото, и за китарата, и за онези 20 стотинки, дето порасна с тях…И не знам - грях ли съм сторил, дали пък аз не съм виновен по някакъв начин…И за Ева си мисля - дали не се разболя заради тия мои грехове, нещо като възмездие за моите грешки…

И не знам, и не знам…

Не сме го лишавали уж от нищо, нито сме гладни били, нито пък нещо такова…За една Нова година и касетофон му подарихме, да е и той като всички, да не се чувства …

Не знам.

Ако бях мъж като хората, трябваше да се хвана на някаква доходна работа. За ония години…сервитьор да бях станал, барман …нещо такова. Таксиметров шофьор, на бензиностанция…пфу! - ама че гадост!

Нали все са ни учили - “Скромен бъди!”, “Трудът краси човека…” и разни такива. Не, че не е така, не, че се отричам от нещо.

Просто ние и нашето време се оказахме ялови.

Безплодни, измислени…мъртви.

Грях ли е да крадеш телефони, щото и ти искаш да имаш?...

Грях е разбира се, грях е!...Но по-голям грях е да не можеш да имаш…и то-телефонче, касетофонче, панталонче и блузка…Какво казваше Младен: “…Шанс да ми даде, шанс - не друго!”

Е това е грях!

Да се родиш без никакъв шанс, да се родиш просто така…като мен, и както мен да остарееш в една канцелария…

А трябва, а трябва поне малка възможност, малка пролука…

И ти като ония…да живееш на луната…

И от там, като се наведеш на ръба и погледнеш надолу, да можеш да кажеш - “Ей този път, целият този път, аз сам съм го извървял, сам се изкатерих до тука…”

Майната ви, мръсници такива!

…Да сложа картофите. Морковчетата са омекнали вече, още малко солчица ще сложа…Стъклата на прозорците са се запотили, но в кухнята мирише приятно на супа, дано когато Ева се събуди, да хапне.

Поне малко, колкото врабченце да хапне, пак е добре.

                                                                                         22.04.2004 г.