Вярата на отец Паскуал

В едно ранно и светло утро замириса на канела. Миризмата се понесе на талази от кухнята към коридора, покатери се по дървената стълба, зави покрай прашното огледало с малките херувимчета и се подпъхна под олющената врата на стаята. Отец Паскуал спеше доволен в изтърбушения креват и ритмично  натискаше пружините с тежестта на достолепното си тяло. Ведрите му кръгли ноздри центруфугираха поетия въздух и блаженно го пречистваха от невидимите греховни прашинки, витаещи безнаказано в спарената стая. Миризмата на канела едвам успя да си проправи път през множеството гъсто населени власинки в светия нос. Погъделичка обонянието му и се приюти тихо в коридорите на викторианския му профил.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Закуска. Това си помисли. Почеса се пъргаво по застаряващия корем и се изпружи като изрева отчетливо.

Закуска. Не бяха минали и пет часа от обилната вечеря, с която го нагости прясната вдовица на воденичаря. Ужким беше дошъл само да отбие номера на състрадателен пастир пред опечалената мирянка, а я какво стана! Но как да устои на това тежко, плътно вино, което прави стопанина? Забравих – правеше. Сега само би могъл да помогне на опечалената, като я отърве от едно и друго буре.

Та беше решил да намине само по работа. То и светата работа си е работа все пак! Даже още по-зле! Не можеш да кажеш на кой кога да умира. Виж, със сватбите пак по-става да измислиш повод за отлагане. Но това си е една бавна смърт въпреки всичко. А сега имаше жив–умрял. Беше се споминал докато точел поредната каничка вино. Тъй, паднал на колене, подпрял чело в изтеклото буре и предал Богу дух.

***

Отчето похлопа на окичената с черна лента врата, която се отвори със задгробно прискърцване. Подутата от рев воденичарка хлипаше на пресекулки. Дали беше недоволна, че мъжът й опропасти семейния обяд или просто, че се беше забавил с носенето на виното, не стана ясно. Очите й бяха потънали дълбоко в цепките от подпухването и цялото й лице беше изприщено до червено от бърсането на сълзите. Каква беднотия!, помисли си отчето, да нямат един памучен пешкир, ами така да си окепази лицето с тоя груб парцал! А и колко рев му е ревала само! Утре на гробището ще ми хълца пресъхнала! Що за състрадание?!

Вдовицата не беше вдигнала посудата от обедната маса. Не беше успяла. Трепереща се разкайваше за това, че мъжът й бил напълнял напоследък и виждате ли, не могла да го извлече от избата до кухнята. Беше го оставила сам самичък да се сбогува с единствената си страст – виното. Даже и сега го ревнуваше. Бедната жена, цял живот не бе успяла да измести истинската му наслада от опиянчването с вино. Но както той приживе казваше: виното е вината ми да те обичам!... Какво можеше да направи тя? Затова го беше зарязала в бардака му от бъчви с изтичаща на вятъра червена сласт.

Отец Паскуал не вярваше на очите си. Та нали той трябва само да покаже пътя на измъчената душа? Да й опрости вината за избора, да си отиде тъй неадекватно и в краен случай да подложи сухо рамо на пороя от сълзи! А сега от него се искаше да положи и мъжка сила!

Навъсен, но все още благоразположен, той затътри бавно крак след крак, приведен под тежестта на захвърленото като дрипа тяло на един ненужен вече никому пияница. Успя да го изкатери по стръмните стъпала към кухнята и с последни сили го прекатури през претрупанта с остатъци маса. Поредният труп на трапезата, помисли си отчето. Избърса ядно с ръкав потта от челото си и гаврътна една от недопитити чаши с вино.

За миг се сепна, сякаш от унес и си припомни целта на неговото посещение. Погледна умрелия нещастник и заклати глава. „Късметлия, отърва се от ранното ставане, от мърморенето на закуска и от неблагодарностите на роднините! А сега и лежи като охранено коледно прасе, което всички чакат с нетърпение. За къде съм се разбързал, няма да избяга, нали вече е опечен?”

С такива ведри мисли в главата отец Паскуал помоли навъсената домакиня да го нагости с една от непокътнатите канички вино. Нещо като, да вкуси от отровата причинила й толкова мъка и неразбория. Саможертва в името на скорошното опрощение, обясни й той. И почна да отпива.

Дали не беше вкусвал подобен елексир? Не би забравил поквара като тази! Сякаш хиляди малки крачета танцуваха по набръчкания му език! Сякаш хиляди малки стрелички пробождаха небцето му! Не каза нищо, все пак не се говори за бесилото в къщата на обесения.  Даже  се намръщи. Но безуспешно. Домакинята веднага му поднесе втора, трета чаша и рехаво се усмихваше на попския ентусиазъм.

Горката дама, едно отчаяно създание на прага на нова бездна от въпроси. Едва ли по-рано би предвидила такова опело – под звуците на попско хълцане и рояк винарки! Дори сега, в скръбта си тя не мислеше за друго, а за това, че кочината й е не доскована, че парчета плат от груба вълна са скроени по големите размери на мъжа и, а вече няма кой да ги износва! Една напълно огорчена съдбина я сполетя изневиделица. Сега ще чака някой да почука плахо на открехнатата й врата и да разнищи няколко скилидки чесън развеселен от трапезните й маниери.

Така отнесена във своите надежди и терзания, воденичарката наливаше, наливаше... А попа вече пееше! Едни извивки в пререкание с фалцетния му глас! Едни чудесни преходи от басово ръмжене към котешко умилкване.

И може би тогава, в този миг на умиление и горест, вдовицата прозря съдбовната си карта! Защо да чака заблудените и гладни странници да се смилят над празното й ложе? Тя можеше да има своята звезда, огряна от пиянски дъх и мирис на тамян. Дали това не беше най-голямото наследство – страстта на мъртвия й мъж по хубавото вино? Страстта, която палаво превърне един светец във мъж!