Защо и до днес съдбата не се крепи на надеждата..
И ето навън се стъмни...Тя прибяга до спирката, виждайки последния автобус, а в него беше човекът от когото се нуждаше...Болката не спираше..Измъчваше я..Тя падаше и ставаше..Бързаше, щеше да го изпусне
...И ето той все повече и повече се приближаваше..щеше да спре....Само миг я делеше от спирката, но нещо я спираше....Нямаше сили..Спъна се и падна..Автобусът спря за малко, но никой не се качи в него...Беше празен като сърцето на бедно, изпаднало в нужда дете..И ето болката не спираше...Всяка изминала минута я удвояваше...Ставаше все по - зле и по - зле...Тя погледна към ръката си и видя кръв..много кръв...Бързаше...но не, парите си бе изхарчила за новата гривна, която сега стоеше на китката и..а и нямаше от къде да си вземе такси...за да настигне рейса...Пристискаше я силно, сякаш се опитваше да съсредоточи върху нея всичките си проблеми.....
Тръгна пеша. По улицата беше тъмно, тук - таме само се виждаше някоя присвяткваща лампа или някой все още работещ светофар. Но светлината им не беше достатъчна да озари нейната душа..Точно в този миг тя се нуждаеше от приятелска ръка, която да и помогне..Но уви, тя загуби всичките си близки, а сега беше на път да сложи край и на собствения си живот...Нямаше нищо, дори някоя плюшена играчка, която да кръсти на любимия си..Работеше рядко, но се стремеше да помогне на заобикалящите я, макар, че те не правеха същото за нея..Някога и тя имаше мечти, имаше дом, но с времето всичко си замина...Дори мисълта за по - добър живот се изпари от съзнанието и..
Ето, тя тичаше, забравила за болката...Но не и стигаше нито времето, нито силата, дори надеждата и липсваше..а само тя и трябваше, за да се крепи на нея... Но не, тя не можеше да спре.... не искаше да се обръща назад, да търси миналото в задните улици, нито искаше да търси бъдещето като гледаше пред нея... Бягаше ...от тъгата и умората, бягаше от ненавистта и забравените, направени компромиси...Бягаше от себе си...И ето....спря....не можеше повече..струооли се на асфалта, бялата и рокля се окаля и очите й спряха да мигат..Останаха отворени завинаги...
На другата сутрин я намериха все така излегнала се на тротоара, все така обляна в кръв и сълзи...Все така красива...
И в нея не виждаха просто поредния труп на бледо момиче, а виждаха съдбата, съдбата, чиято цел беше да се съюзи с надеждата...чакаща я в автобуса...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Албена Стойчева Все права защищены
