ЖАН ПОЛ САРТР-"ХЕРОСТАТ"

ХЕРОСТРАТ

Хората трябва да се гледат отвисоко. Угасях лампата и заставах на прозореца; те дори не подозираха, че може някой да ги наблюдава отгоре. Полагат грижи за предницата си, понякога и за задницата, но търсеното от тях въздействие е предназначено за зрители с ръст метър и седемдесет. Та кой някога се е замислял каква форма придобива едно бомбе, съзряно от петия етаж? Те не си правят труда да заслоняват плещите и главите си с помощта на ярки цветове и очебиещи тъкани - не умеят да се преборват с основния враг на Човешкото: гледната точка свише. Надвесвах се и прихвах: къде се бе дянала прословутата „изправена стойка", с която толкова се гордееха? Те се приплескваха към тротоара и два дълги, полупъплещи крака се проточваха изпод раменете им.

Балкон на шестия етаж — ето къде би ми се полагало да прекарам живота си. Духовното превъзходство трябва да се крепи на материални символи, в противен случай се заличава. А всъщност в какво се състои превъзходството ми над хората? Единствено в местонахождението ми: извисявам се над човешкото, стаено у мен, и го съзерцавам. Затова и ми допадат камбанариите на „Парижката Света Богородица", площадките на Айфеловата кула и квартирата ми на шестия етаж в сграда на улица Дьоламбр. Всички те са прекрасни символи.

Понякога се налагаше да слизам. За да отида на работа например. Задушавах се. Когато се намираш на една плоскост с хората, е далеч по-трудно да ги възприемаш като мравчици, понеже тогава те вълнуват. Веднъж видях на улицата мъртвец. Лежеше ничком. Обърнаха го — кървеше. Съгледах отворените очи, някак гузния му израз и рукналата кръв. Рекох си: „Няма нищо, не е по-страшно от прясна боя. На-мацали са му носа с червено и толкоз." Ала усетих в краката и тила някаква противна отмала и ми прзля. Отведоха ме в близката аптека, тупаха ме по раменете и ми дадоха да пийна алкохол. Идеше ми да ги убия.

Знаех, че са ми врагове, но те не го знаеха. Обичаха се помежду си, бяха сплотени, а и мен отзивчиво биха подкрепили при случай, понеже ме смятаха за себеподобен. Но да бяха отгатнали дори нищожна частица от истината, щяха да ме претрепят. Впрочем това и сториха впоследствие. Когато ме заловиха и разбраха кой съм, ме смазаха от бой; цели два часа ме бъхтиха в полицейския участък, шамаросваха мe и ме удряха с пестници, извиваха ми ръцете зад гърба, смъкнаха ми панталоните, а най-сетне запокитиха пенснето ми на пода и докато аз на четири крака пълзях да го търся, те със смях ме ритаха по меките части. Открай време си знаех, че рано или късно ще ме напердашат — не съм як и не умея да се браня. Някои по-едрите — ме дебнеха отдавна. Блъскаха ме по улицата, ей тъй, уж на шега, за да видят какво ще направя. Аз си кротувах. Преструвах се на недосетлив. Ала все пак ме пипнаха. Боях се от тях — въпрос на предчувствие. Но както може да се предполага, имах по-серизни основания да ги ненавиждам.

В известен смисъл всичко потръгна далеч по-добре от деня, в който си купих револвер. Усещаш се могъщ, когато ревностно си скътал едно от тези нещица, способни да бълват огън и пукот. В неделен ден го вземах, чисто и просто го пъхах в джоба на панталона си и тръгвах да се разхождам, обикновено по централните булеварди. Чувствувах го как придърпва панталона ми като раче, долавях как студенее до бедрото ми. Полека-лека се сгряваше от допира с моето тяло. Аз крачех малко сковано, с походката на мъж, който се е възбудил и напрегнатите мускули му пречат да върви. Мушках ръка в джоба и опипвах нещото. Час по час влизах в някой обществен клозет, но дори там бях много бдителен, понеже вътре рядко си сам. Измъквах револвера, стисках го в шепа, гладех дръжката на черни квадратчета и черния спусък, подобен на притворен клепач. Другите, онези, които отвън виждаха разкрачените ми нозе и подгъва на панталона, смятаха, че пикая. Аз обаче никога не пикая в обществени клозети.

Една вечер ми хрумна Да стрелям по хората. Беше събота, излязъл бях да потърся русата Леа, която виси да чака клиенти пред хотела на улица Монпарнас. Никога не съм имал близост с жена: бих се почувствувал ограбен. Вярно, възкачваш ги, но те пък ти прегризват слабините със зейналата си космата паст и доколкото поне съм чувал, от цялата работа те си правели кефа. Аз не искам нищо от никого, но и не желая нищо да давам. Или може би ми трябва студена и набожна жена, която да ме изтърпява с отвращение. Първата събота от месеца се качвах с Леа в една от стаите на хотел „Дюкен". Тя се събличаше и аз я гледах, без да се докосна До нея. Понякога всичко ставаше от само себе си, в панталоните, а друг път имах време да се прибера у дома, където си помагах да свърша. Онази вечер не я намерих на обичайното място. Помаях се, но тъй като нея никаква я нямаше, предположих, че е болна от грип. Беше началото на януари и времето бе мразовито. Дълбоко съжалявах: въображението ми е силно и ясно си бях представял определената за вечерта наслада. Действително, на улица Одеса се подвизаваше и една брюнетка, която често ми бе хващала окото, попрезряла, но със стегната и напращяла плът; нямам нищо против жените на възраст — когато са разсъблечени, те изглеждат по-голи от другите. Само че тя не беше в течение на моите вкусове и някак ми бе неловко да й ги изложа току-тъй, направо. Пък и си имам едно наум по отношение на новите познанства -- около жени от тоя род често се навърта по някой хубостник, който може да изникне, след като сте привършили, и да ти отмъкне паричките. Пак добре, ако не те и натупа. Онази вечер обаче бях необичайно нахакан, та реших да отскоча до вкъщи за револвера и да си опитам късмета. Когато подир четвърт час се зауговарях с жената, оръжието беше в джоба ми и вече от нищо не се боях. Отблизо тя изглеждаше доста окаяна. Приличаше на съседката ми отсреща, фелдфебелшата, и се зарадвах, понеже нея отдавна исках да видя както я е майка родила. Когато фелдфебела го нямаше, тя се обличаше при отворен прозорец и аз честичко бях стоял зад пердето, за да я издебна гола. Ала тя винаги се гласеше чак в дъното на помещението.

В хотел „Стела" бе останала само една свободна стая, на четвъртия етаж. Заизкачвахме се. Жената беше възпълна и на всяко стъпало поспираше запъхтяна. На мен нищо ми нямаше — въпреки шкембенцето съм слаб и далеч повече от четири етажа са необходими, за да ми излезе дъхът. На четвъртата площадка тя се закова и притисна дясната си ръка до сърцето. В лявата държеше ключа от стаята.

— Височко е — рече тя и направи усилие да се усмихне.

Без да отвърна, й измъкнах ключа и отворих вратата. В лявата си ръка стиснах револвера, насочих го право пред себе си, през джоба, и го пуснах едва като запалих лампата. Стаята беше празна. На умивалника бе сложено зелено калъпче сапун за еднократна употреба. Подсмихнах се: на мен разни неща от рода сапунчета и бидета не са ми притрябвали. Жената все тъй пухтеше зад гърба ми и това ме възбуждаше. Обърнах се; тя посегна да ме целуне. Отблъснах я.

— Съблечи се — казах.

Имаше кресло, тапицирано с бродирана дамаска. Настаних се удобно. В подобни случаи съжалявам, че не съм пушач. Жената изхлузи роклята си, сетне застина, като ми хвърли подозрителен поглед.

— Как ти е името? — запитах аз и се облегнах назад.

— Рьоне.

— Е, Рьоне, по-живо, докога ще те чакам...

— ти няма ли да се съблечеш?

- Давай, давай - рекох й, — не се занимавай с мен.

Тя свлече долните си гащи, наведе се да ги вземе от пода и грижливо ги сдипли при роклята и сутиена.

— Значи си ми извратеничък и мързеливичък, а,

мили? — заяви. - Ще ти се твойто пиленце да свърши цялата работа?

В същото време пристъпи към мен, опря длани върху подлакътниците на креслото и тромаво понечи да се отпусне на колене. Аз обаче грубо я вдигнах на крака.

- Такива да ги нямаме — отсякох.

Тя ме изгледа с почуда.

— Ами тогава какво да правя?

— Нищо. Върви, разхождай се, друго от теб не искам.

Тя нескопосно закрачи напред-назад. На жените им е страшно неприятно да се движат голи-голенички. Нямат навика да стъпват на пети. Проститутката се бе сгърбчила, ръцете й висяха отпуснати. Аз бях на седмото небе — мирно и кротко си седях в креслото, навлечен от глава до пети, дори ръкавиците не бях свалил, а тази позастаряла жена по моя заповед бе останала чисто гола и пърхаше наоколо ми.

Тя изви глава към мен и само и само да не падне по гръб, закачливо запита:

— Хубава ли съм, а? Плакнеш ли си очите?

— Това не те засяга.

— Абе слушай — каза тя с внезапно негодувание, —

дълго ли възнамеряваш да ме разиграваш така?

— Седни.

Тя приседна на кревата и двамата мълком се загледахме. Кожата й беше настръхнала. Отвъд стената цъкаше будилник. Изведнъж рекох:

— Разкрачи се.

За частица от секундата тя се поколеба, сетне се подчини. Взрях се между нозете й, като взех да душа. После се разсмях тъй силно, та чак се просълзих. Казах й просто:

- Даваш ли си сметка?

И пак се захилих.

Тя се втренчи в мен слисана, пламна като божур и прибра колене.

- Мръсник — процеди през зъби.

Ала аз още по-гръмко се разкикотих; тогава тя скокна и грабна сутиена си от стола.

— Ей! — викнах й. — Не сме привършили. Подир

малко ще ти дам петдесет франка, ама трябва да се

потрудиш.

Тя припряно докопа долните си дрехи.

— Писна ми, разбра ли! Не знам какво искаш. Ако

си дошъл да ме правиш на маймуна. . .

Тогава измъкнах револвера и го размахах пред нея. Тя ме изгледа съсредоточено и без да продума, пусна бельото на пода.

— Върви — рекох, — разхождай се.

Тя повървя още пет минути. После й дадох бастунчето си и я накарах да се кипри с него. Когато усетих, че панталонът ми мокрее, станах да й връча пет-десетфранкова банкнота. Тя я пое.

- Довиждане -- добавих. — За тая цена не си се преуморила.

Тръгнах си и я оставих насред стаята гола-голеничка, стиснала в едната си ръка сутиена, а в другата — петдесетте франка. Не ми беше жал за парите: бях я изумил, а не е лесно да смаеш уличница. Слизайки по стълбите, си помислих: „Ей това ми се ще — всички да смая." Бях взел зеленото сапунче и когато се прибрах у дома, дълго жулих с него пръстите си под топлата вода, докато то се сми и превърна в тънка люспица, подобна на дълго смукан ментов бонбон.

Нощес обаче се разбудих и отново ми се привидя лицето на жената, с очи, ококорени от гледката на патлака, и с корем, който се тресеше при всяка крачка. „Ама че съм глупак" — рекох си и горчиво се разкаях, дето време не бях стрелял и не бях направил тумбака й на решето. През онази нощ, както и през следващите три, все ми се присънваха шест червени дупчици, гъсто нанизани в кръг около пъпа.

По-сетне вече не излизах без револвера. Гледах гърбовете на хората и по походката им си представях начина, по който щяха да се свлекат, ако стрелям по тях. Създадох си навика в неделен ден да се закотвям пред зала „Шатле" в часа, когато оттам се изсипваше тълпата след концертите от класическа музика. Към шест дочувах звънеца и разпоредителките застопоряваха остъклените врати с помощта на кукички. Това беше началото — навалицата бавно се оттичаше, хората крачеха някак унесено, с очи, все още замечтани, и сърца, все още преизпълнени с възвишени чувства. Мнозина се озъртаха изненадано: навярно им беше чудно, че улицата вече се синее в здрач. Тогава на лицата им се изписваше загадъчна усмивка — те преминаваха от един свят в друг. А в другия ги чаках аз. Мушвах ръка в джоба и с все сила стисках оръжие то. Миг по-късно вече се виждах как гърмя по тях и ги гътвам като орехи от панаирджийско стрелбище, ге грохваха на камари, а оцелелите в ужас се втурваха обратно към залата, като потрошаваха стъклата на вратите. Играта беше много затормозяваща в края на краищата ръцете ми се разтреперваха и за да се съвзема, се налагаше да отскачам до „Дреер" и да пийна един коняк.

Жените нямаше да убивам. Щях да се меря в хълбоците или в прасците им, за да ги гледам как подрипват.

Още нищо не бях решил. Ала предпочетох да действувам така, сякаш имам твърдо становище. Първо отхвърлих второстепенните задачи. Отидох да се по-упражнявам на едно стрелбище на събора в Денфер-Рошро. Попаденията ми не бяха блестящи, но хората представляват доста по-едри мишени, особено когато стреляш от упор. После се заех да си осигуря гласност. Избрах ден, в който всичките ми колеги бяха събрани в канцеларията. Беше понеделник сутрин. Винаги се държах много вежливо с тях, от принципни съображения, при все че страшно мразех да се здрависвам. За тази цел те сваляха ръкавиците си: имаше нещо непристойно в начина, по който разсъбличаха своите ръце — засукваха горнището на ръкавицата, сетне бавно я изхлузваха от пръстите, разкривайки месестата, сбръчкана голота на дланта. Аз никога не махах ръкавиците си.

В понеделник сутрин никой не се преработва. Машинописката от търговския отдел току-що бе донесла квитанциите. Льомерсие мило я подкачи, а след като тя излезе, те с тон на преситени познавачи направиха разбор на прелестите й. Сетне заговориха за Линд-бърг. Той им допадаше като личност. Рекох:

- Аз пък харесвам черни герои.

— Негри ли? — запита Масе.

- Не, черни, както в израза „черна магия". Линд-

бърг е бял герой. Не ми е интересен.

— Да не смятате, че е лесно да прелетиш Атлантика! — кисело възрази Буксен.

Изложих им схващането си за черния герой.,

- Анархист — обобщи Льомерсие.

- Не - - отвърнах кратко, — анархистите по своему милеят за хората.

— Значи смахнат.

В този момент обаче се намеси Масе, който беше начетен.

— Имало е такъв човек — заяви ми той. - - Наричал се е Херострат. Искал да се прослави и не му хрумнало нищо по-сполучливо от това да подпали храма в Ефес, едно от седемте чудеса на света.

— А как се е наричал съзидателят на храма?

— Забравил съм — призна той. — Струва ми се,

че името му е неизвестно.

— Нима? Но сте запаметили името на Херострат?

Значи не му е била крива сметката.

С това разговорът приключи, но бях спокоен — щяха да си го припомнят, когато му дойдеше времето. Аз, който дотогава не бях чувал за Херострат, се почувствувах насърчен от неговия пример. Изминали бяха над две хилядолетия от смъртта му, но делото му още пламенееше като черен диамант. Почнах да се убеждавам, че съдбата ми ще е кратка и трагична. Отначало ми стана страшно, но после свикнах с мисълта. От една страна, подобно положение изглежда ужасно, но пък от друга, придава на отлитащия миг доста сила и красота. Когато слизах на улицата, усещах в тялото си странна мощ. У мен беше револверът, играчка, която бълва огън и пукот. Ала вече черпех увереност не от него, а от себе си: бях от рода на револверите, пистолетите, гранатите. Някой ден, в края на мрачния си живот, аз също щях да прогърмя и да озаря света с ярък пламък, мимолетен като магнезиева искра. През този период няколко нощи поред ме споходи един и същ сън. Бях анархист, причаквах някакъв руски цар на място, откъдето той трябваше да мине, и носех у себе си адска машина. В уречения час шествието се появяваше, бомбата избухваше и ние — аз, царят и трима офицери във везани със сърма униформи — бивахме разкъсани от взрива пред очите на тълпата.

По цели седмици не се вестявах в службата. Разхождах се по булевардите, сред бъдещите жертви, или се затварях в квартирата и кроях планове. В началото на октомври ме уволниха. Тогава използувах свободното време, за да съчиня следното послание, което преписах в сто и два екземпляра:

Господине,

Вие сте знаменит и творбите Ви достигат тридесетхиляден тираж. Ще Ви обясня каква е причината: Вие обичате хората. Човеколюбието е в кръвта Ви и имате късмет, загдето е така. Когато сте в общество, се развихряте; видите ли някой от себеподобните си, изпитвате към него симпатия, преди още да го познавате. Допада Ви тялото му със своя строеж, нозете, които той по желание може да разкрачва или прибира, и най-вече ръцете му — нрави Ви се фактът, че той има по пет пръста на всяка ръка и че палецът му е способен да заеме положение, противостоящо на останалите пръсти. Прехласвате се, когато сътрапезникът Ви вземе от масата чаена чаша, понеже съществува способ за подхващане, присъщ единствено на човека, и Вие често сте го описвали в произведенията си — не тъй чевръст и бърз като при маймуните, но затова пък далеч по-разумен, нали? Харесвате телесната обвивка на човека, походката му на тежкоранено същество, на което тепърва предстои да се разкърши и то сякаш с всяка крачка преоткрива вървежа; харесвате и прехваления му поглед, сразяващ дивите зверове. И така, за Вас е било лесно да налучкате тона, с който трябва да се говори на човека за самия него — пестелив, но изпълнен с преклонение. Хората стръвно разграбват книгите Ви, четат ги, седнали в удобни кресла, мислят си за голямата, всеотдайна и тиха любов, която храните към тях, и с нея се тешат за щяло и нещяло — че са грозни, подли или рогоносци, че на първи януари не са им повишили заплатата. И за последния Ви роман на драго сърце се отзовават, че в същността си бил равносилен на добро дело.

Предполагам, че ще полюбопитствувате да узнаете какво представлява човек, който не обича хората. За пример ще Ви посоча себе си: те дотолкова не са ми свидни, че подир малко ще убия половин дузина от тях. Навярно ще се запитате: защо само половин дузина? Защото револверът ми е шестпатронен. Подобно действие е чудовищно, нали? И на всичкото отгоре дори не е продиктувано от политически подбуди! Ала аз Ви заявявам, че не мога да ги обичам. Прекрасно разбирам какво изпитвате Вие. Но това, което у тях Ви привлича, мен ме отвращава. Подобно Вам и аз съм виждал как хората отмерено примляскват, а погледът им си остава разсъдлив, докато те с лявата ръка прелистват някое икономическо списание. Моя ли е вината, че предпочитам да наблюдавам как се хранят тюлените? Човекът не е в състояние да използува за каквото и да е било лицето си, без да изпише на него низ от изражения. Ако дъвче със затворена уста, ъгълчетата й трепкат нагоре-надолу и той сякаш безспир преминава от умиротвореност към изумление и хленч. Убеден съм, че на Вас това се нрави, назовавате го Вечно буден дух. Аз обаче се гнуся, не знам защо — такъв съм по рождение.

Ако помежду ни съществуваше само различие в пристрастията, не бих Ви досаждал. Ала всичко става тъй, сякаш Вие разполагате с някакво висше благо, което аз не притежавам. Моя воля дали да обичам омар по американски, или не, но ако не обичам хората, за мен няма място под слънцето. Те са обсебили смисъла на живота. Надявам се, разбирате какво имам предвид. Вече тридесет и три години се натъквам на залостени врати, над които пише: „Вход само за човеколюбци". Принуден бях да се откажа от всички свои начинания; изборът беше следният — между нелеп и обречен на провал опит и дейност, която рано или късно би се обърнала в тяхна полза. Ония от мислите си, които не се отнасяха пряко до тях, не съумявах да откъсна от себе си, да изразя — те си оставаха в мен, подобни на немощни органични пориви. Чувствувах, че на хората принадлежат дори сечивата, с които си служех, думите например — копнеех за свои думи. Ала наличните са се въргаляли в безброй съзнания; те сами се подреждаха в главата ми по силата на привички, придобити у другите, и аз не без отвращение ги използувам, за да Ви пиша. Но го правя за последен път. Уверявам Ви, че трябва да обичаш хората — ако ли не, те едва-едва ти позволяват да живуркаш. Аз обаче не желая да живуркам. Подир малко ще взема револвера, ще сляза на улицата и ще проверя дали човек може да им се противопостави успешно. Сбогом, господине, не е изключено на Вас да се натъкна. Тогава никога не Ще узнаете с каква наслада съм Ви пръснал черепа. В противен случай — който е и по-вероятният — прочетете утрешните вестници. Ще разберете, че един човек на име Пол Илбер е застрелял в пристъп на буйство петима минувачи на булевард Едгар Кине. Вие сте по-наясно от всеки друг колко струват писанията в големите ежедневници. Ето защо ще прозрете, че при мен не става дума за „буйство". Напротив, много съм спокоен. С дълбоки почитания

Пол Илбер

Сложих сто и двете послания в сто и два плика и написах на тях адресите на сто и двама френски литератори. После ги скътах в едно от чекмеджетата на бюрото заедно с шест листа пощенски марки.

През следващите две седмици почти не излизах, бавно се прониквах от представата за престъплението. В огледалото, където сегиз-тогиз се взирах в образа си, с удоволствие отбелязвах настъпилите у мен промени. Очите сякаш се бяха уголемили, само те изпъкваха на лицето. Бяха черни и благи зад пенснето и ги въртях като планети. Прекрасни очи на творец и убиец. Ала очаквах допълнителен прелом подир изтреблението. Видях фотографии на две хубави момичета, прислужници, които убили господарките си и изобразили труповете. Разгледах снимките им отпреди и след деянието. На първите главите им клюмаха като кротки цветя над якичките от пике. Излъчваха чисто-плътност и подкупваща почтеност. Косите им бяха еднакво и неочебийно накъдрени с маша. А още по-успокоително от вълнистите коси, якичките и препарираната стойка пред фотографа действуваше сестринското им сходство, сходство в благочинността, което подчертаваше кръвните им връзки и преките родствени корени. След това ликовете им бяха озарени като от пожарище. Шиите бяха голи, сякаш готови за предстоящото обезглавяване. Навред бръчки, ужасни бръчки на страх и ненавист, гънки, прорези в плътта, като че звяр бе рил с ноктести лапи лицата им. А очите — големи, черни бездънни очи, досущ подобни на моите. Ала двете вече не си приличаха. Всяка по своему носеше отпечатъка от съвместното престъпление. „Щом едно покушение, предизвикано най-вече от случая, е достатъчно, за да преобрази дотолкова тези сиротни душици — казвах си, — какво тогава остава за кобно дело, което изцяло съм замислил и подготвил сам." То щеше да ме завладее, да преиначи твърде човешката ми грозота... Престъплението разполовява живота на своя извършител. Навярно има мигове, в които ти се иска да се върнеш обратно, но то е там, зад теб, заприщва пътя и искри като минерал. Аз копнеех за един-едничък час, през който да се насладя на своето творение, да осезая съкрушителната му тежест. Такъв час щях да съумея да си отредя. Реших да проведа екзекуцията в горния участък на улица Одеса. Ще се възползувам от суматохата, за да се изплъзна, докато отнасят труповете. Ще хукна, ще прекося булевард Едгар Кине и бързо ще свърна по улица Дьоламбр. Ще са ми нужни не повече от тридесет секунди, за да се добера до входа на сградата, в която живея. Междувременно моите преследвачи все още ще бъдат на булевард Едгар Кине, ще загубят дирите ми и положително ще им трябва поне час, за да ги открият отново. Аз ще ги изчакам у дома и щом ги чуя да тропат по вратата, ще презаредя револвера и ще стрелям в устата си. Заживях по-нашироко; уговорих се с един гостилничар от улица Бавен, който сутрин и вечер ми доставяше вкусни гозби. Разносвачът звънваше, аз не отварях, бавех се няколко минути, сетне открехвах вратата и в продълговата кошница, положена на пода, виждах пълни, димящи блюда.

На 27 октомври в шест часа подиробед ми оставаха седемнадесет франка и петдесет сантима. Взех револвера, връзката писма и слязох. Съобразих да не заключа вратата, за да смогна да се прибера по-бързо, след като си свърша работата. Не ми беше добре, ръцете ми бяха ледени, кръвта тупкаше в главата ми, а очите ме смъдяха. Вгледах се в магазините, в хотел „Де-з-Екол", в книжарницата, от която купувах моливи, и те ми се сториха чужди. Казах си: „Каква е тази улица?" Булевард Монпарнас гъмжеше от хора. Те ме бутаха, изблъскваха, ръгаха ме с лакти и рамене. Аз безволно търпях да ме подмятат насам-на-там, нямах сили да се промушвам между тях. Внезапно сякаш се съзрях сред тълпата, ужасяващо сам и дребен. Колко болка можеха да ми причинят хората, стига да пожелаеха! Боях се заради оръжието в джоба ми. Имах чувството, че ще отгатнат присъствието му. Сурово ще ме измерят с погледи и с радостно възмущение ще рекат: „Ей, ама. . . ама.. .", сетне ще ме вклещят в човешките си лапи. Линч! Ще ме запокитят нагоре и аз ще тупна обратно в ръцете им като чучело. Прецених, че ще е по-разумно да отложа изпълнението на замисъла си за следващия ден. Отидох да вечерям в „Купол" и платих шестнадесет франка и осемдесет. Остатъка от седемдесет сантима хвърлих в канавката.

Три дни стоях в стаята си, без да хапна и без да мигна. Бях спуснал щорите и не смеех нито да се приближа до прозореца, нито да запаля лампата. В понеделник някой позвъни на вратата. Притаих дъх и зачаках. След минута камбанката отново се обади. Пристъпих па пръсти и долепих око към ключалката. Не видях друго освен черен плат и едно копче. Човекът опита още веднъж, сетне си слезе обратно: така и не разбрах кой е бил. През нощта ми се присъниха образи, от които се излъчваше ведрост - палми, струяща вода, лилаво небе над някакво кубе. Не бях жаден, понеже час по час ходех да пия от чешмата. Ала изпитвах глад. Привидя ми се и чернокосата уличница, в замък, който бях наредил да построят навръх варовиковото плато Косноар, на двадесет левги от всякакви поселища. Тя беше сама с мен, гола. Заплаших я с револвера и я принудих да коленичи и да търчи на четири крака, сетне я привързах към един стълб и след като надълго и нашироко й обясних какво ще сторя, я изпонадупчих с куршуми. Тези видения се оказаха тъй силно изживяване, че се наложи сам да си направя удоволствието, след което застинах в мрака със съзнание, опразнено от каквито и да било мисли. Мебелите запропукваха. Беше пет часът заранта. Всичко бих дал, за да напусна стаята, но не бях в състояние да отида долу заради хората, които крачеха по улиците.

Съмна се. Гладът вече не ме мъчеше, но се обливах в пот; ризата ми подгизна. Тогава си рекох: „В залостена стая, обгърнат от мрак, се спотайва Той. От три дни не е ни ял, ни спал. Звъниха, но Той не отвори. Скоро Той ще слезе на улицата и ще убива." Плашех се от себе си. В шест подиробед гладът отново ме загложди. Подлудявах от ярост. До някое време се блъсках във вещите, после запалих електричеството в стаите, в кухнята, в клозета. Гръмко запях, измих си ръцете и излязох. Цели две минути ми бяха нужни, за да натъпча писмата в пощенската кутия. Мушках ги на снопчета от по десет. Вероятно съм намачкал някои от пликовете. Сетне поех по булевард Монпарнас и стигнах до улица Одеса. Спрях пред витрината на някакъв магазин за ризи и когато съзрях лицето си, казах: „Тая вечер ще бъде."

Закотвих се в горната част на улица Одеса, недалеч от един газен фенер, и зачаках. Минаха две жени, хванати под ръка. Русата казваше:

— Бяха провесили гоблени от всички прозорци, а

масовката беше от местни благородници.

— Толкова ли са закъсали с парите?

— Не е необходимо да си закъсал, за да приемеш

работа, която ти докарва по пет луи на ден.

— Пет луи! — възкликна смаяно тъмнокосата и изравнявайки се с мен, добави: — Пък и предполагам, че им е било забавно да се обличат в дрехите на прадедите си.

Отдалечиха се. Тръпнех от студ, при все че бях вир-вода от пот. След малко видях да идват трима мъже; оставих ги да отминат — трябваха ми шест души. Този, който крачеше отляво, ме погледна и цъкна с език. Извърнах очи.

В седем и пет от булевард Едгар Кине се зададоха две групички, които се движеха една подир друга. Мъж и жена с две деца, а зад тях се тътреха три старици. Пристъпих напред. Жената явно беше гневна; дърпаше синчето си за ръката. С провлачен глас мъжът рече:

— Ама че досадна гадинка!

Сърцето ми тупкаше тъй силно, че плешките ме наболяваха. Направих крачка напред и застанах неподвижно пред тях. В джоба пръстите ми бяха някак размекнати върху спусъка.

— Извинете — каза мъжът и ме побутна.

Припомних си, че съм заключил вратата на жилището си и ме доядя — щях да загубя ценно време, докато отворя. Хората се отдалечиха. Врътнах се кръгом и машинално ги последвах. Ала вече нямах желание да стрелям по тях. Те потънаха в навалицата на булеварда. Облегнах се на стената. Чух как удари осем, сетне девет часът. Повтарях си: „Защо да убивам всички тези хора, които и без това са мъртви?", и ме напуши смях. Някакво куче дойде да подуши нозете ми.

Когато шишкото ме отмина, аз се сепнах и тръгнах подире му. Виждах гънката на червендалестия му тил между бомбето и яката на пардесюто. Той леко се кълчеше и шумно пухтеше; изглеждаше здравеняк. Измъкнах револвера — беше бляскав и студен, отвращаваше ме, не можех ясно да си спомня как се борави с него. Гледах ту оръжието, ту врата на онзи. Гънката на тила ми се хилеше като горчиво разкривена уста. Зачудих се дали да не хвърля револвера в някоя шахта.

Внезапно човекът се обърна и раздразнено се вторачи в мен. Отстъпих крачка назад.

— Бихте ли... бихте ли ме упътили...

Той очевидно не ме слушаше, беше се втренчил в ръцете ми. С мъка се доизказах:

— Бихте ли ме упътили към улица Гете?

Лицето му беше тлъсто, устните трепереха. Не продума, протегна ръка към мен. Отдалечих се още и рекох:

- Ще може ли.. .

В този миг усетих, че ще почна да вия. Не исках; изстрелях три куршума в корема му. С глупашки вид той се свлече на колене, а главата му се килна към лявото рамо.

— Мръсник — рекох му, — гаден мръсник!

Побягнах. Чух го как се дави. Зад гърба си долавях възгласи и трополене. Някой попита: „Какво става, бой ли има?", и веднага заехтяха викове: „Дръжте убиеца! Дръжте убиеца!" Не мислех, че се отнасят за мен. Ала ми звучаха зловещо, тъй както в детски години ми звучеше сирената на пожарната команда. Зловещо и леко смехотворно. Тичах с все сила.

Само че бях извършил непростима грешка - - вместо да поема нагоре по улица Одеса към булевард Едгар Кине, аз се бях отправил надолу, към булевард Монпарнас. Когато си дадох сметка, вече бе късно - озовах се сред човешкото гъмжило, слисани лица се извръщаха към мен (спомням си една ярко гримирана жена, нахлупила шапка с перо), а зад гърба ми тъпаците от улица Одеса крещяха: „Дръжте убиеца!" Нечия ръка се стовари на рамото ми. Тогава просто се побърках — не исках да умра, задушен от тълпата. Стрелях още два пъти. Хората запищяха и се отстраниха. Тичешком влязох в някакво кафене. Посетителите наскачаха, но не се опитаха да ме спрат. Прекосих кафенето надлъж и се затворих в тоалетната. В револвера имаше още един патрон.

Измина малко време. Бях задъхан, дишах тежко. Цареше небивала тишина, сякаш хората нарочно се бяха смълчали. Вдигнах оръжието пред очите си и съзрях кръглата черна дупка: оттам щеше да излезе куршумът, барутът щеше да опърли лицето ми. Отпуснах ръка и зачаках. Скоро те довтасаха на пръсти; навярно бяха цяло сборище, ако се съдеше от тупкането на нозе по земята. Зашептяха, сетне притихнаха. Аз още бях запъхтян и си мислех, че оттатък преградата се чува учестеното ми дишане. Някой полека пристъпи напред и разтърси дръжката на вратата. Вероятно се бе долепил до страничната стена, за да не го улучат куршумите ми. Все пак ми се прищя да стрелям, но последния патрон пазех за себе си.

„Какво ли чакат? — запитах се. — Ако веднага налетят върху вратата и я изкъртят, не бих имал време да се самоубия и ще ме заловят жив." Ала те не бързаха, оставяха ме да умра на воля. Страхуваха се, мръсниците.

Миг по-късно се обади някакъв глас:

- Хайде, отворете, нищо няма да ви направим.

А след кратко мълчание додаде:

- Нали знаете, че няма начин да се измъкнете.

Не отвърнах, продължавах да дишам тежко. Насърчавах се да стрелям, като си казвах: „Ако ме пипнат, ще ме бият, ще ми изпотрошат зъбите, може и

око да ми извадят." Искаше ми се да разбера дали шишкото е мъртъв или само ранен... А навярно и другите два куршума не бяха уцелили никого... Ония крояха нещо, тътрузеха по пода някакъв тежък предмет. Припряно налапах дулото и здраво го захапах.

Но ми бе непосилно да стрелям и дори да сложа пръст на спусъка. Наоколо отново се бе възцарило мълчание.

Тогава захвърлих револвера и им отворих.