* * *
Тъжни, есенни листа бавно се разпиляха в душата ми.
Протягам треперещи пръсти да докосна
отдалечаващия се като пръснато ято лик,
но той се разсея в далечината като сутрешна мъгла.
Следобедното слънце облече огнена премяна,
прожари с лъчи и изгори следите ти,
изгубили дирята на пътя към сърцето ми.
Ти мина през открехнатата врата
водеща към предверието на мрака
и се скри зад завесата на мълчанието,
а стъпките ти отекнаха като камбанен стон
в задушаващата, безплътна тишина.
Свлякох се сред купчина пепел
- безсилна и просеща...
Протегнах ръце да обгърна мрака
и да те завия в лоното на спомена.
Ала задуха пронизваш вятър
и разпиля въглените във огнището,
които замръзнаха като ледени висулки
и се врязаха в бавно туптящото сърце...
Безмълвен си тръгна,
смело се гмурна в буйното море на младостта.
Приседнала привечер на самотния пристан
ще очаквам бяла чайка да притихне в нозете ми със любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Илиева Всички права запазени
