Ч А С О В Н И К Ъ Т
2 мин за четене
Неотдавна един мой съученик отговори на въпроса ми дали има часовник с думите:"Нямам, аз съм щастлив
човек." Тогава се замислих защо той свърза щастието с притежанието именно на часовник. И отговорът не закъсня.
В стремежа си да контролираме всичко около нас, дори времето - стара и неувяхваща химера на човечеството - сме попаднали напълно във властта на часовниците. Предметът, независимо от форма и големина ни е направил подвластни на свойството си да отмерва секунди, минути, часове. Като се тръгне от малкия, ръчен часовник, с чиято помощ отиваш на среща и се стигне до големия, който отмерва дните до влизането ни в Европейския съюз. Властта, която часовникът има над нас силно ни отдалечава от щастието. А невежеството е блаженство. Когато не знаеш и не искаш да знаеш колко е часът, тогава си истински щастлив. Само тогава истински контролираш времето - спираш го, имаш го, то е твое.
Етикетът казва, че е напълно в реда на нещата една дама да закъснее за среща с 5-10 минути. Докато кавалерът винаги трябва да е точен. В този смисъл се поставя една времева рамка там, където не трябва да има никакви ограничения - любовта. Едно момче доста би се поизложило ако закъснее с един час за среща, но същото важи и за нежния пол. Има хора, които имат за цел да са точни, болезнено точни. Не отиват навреме заради човека, а за да покажат гордо своя ръчен господар, който сочи идеалното спазване на уречения час. Такива хора стават роби на своите часовници. Вечно бързане, вечно притеснение от евентуално закъсняване - щастие ли е това?
Големият часовник в София сочи, че остават "само" още 320 дена до така бленуваното приемане на България в Евросъюза. Всеки ден хората минават покрай него, гледат го и се поражда едно огромно желание това време да мине възможно най-бързо. За тях часовникът е станал символ на безкрайното очакване на нещо ново, хубаво. И мислите им са все в него - и всичко, което се случва - добро и лошо се свързва с чакането. Желанието сякаш се изражда и мечтата за хубаво сякаш се изменя и се превръща в идея фикс времето да мине колкото се може по-бързо. Щастие ли е това?
Преди около два месеца имах шанса да отида до Балкана. В едно "старо село накрай света" както би го описал поетът Недялко Йорданов. Без часовници. Стъмваше се не в 16.59, а когато слънцето се скриеше зад върховете. Събуждах се не в 9.45, а когато се бях наспал и насладил докрай на неповторимите нощи в планината под съпровода на реката. Бяхме осем човека. Всеки един с GSM и въпреки това никой не поглеждаше за часа. Какво ни интересуваше - времето беше наше. Какво те интересува колко е часът, след като прекарваш едни от най-хубавите мигове в живота си? Щастието е в незнанието, особено когато става дума за време. И никой часовник няма право да отмене това щастие.
Могат да бъдат толкова малки, толкова красиви, а имат такава голяма власт над нас! Малките, сложно изградени "времепоказвачи" са се превърнали едва ли не в господари на човечеството. Но ние, разбира се не се чувстваме подвластни на каквото и да било, най-малкото на една машинка. И едва когато се откъснем за малко от този свят на стрелки и тиктакания, едва тогава бихме усетили какво е да си истински щастлив - без часовници...
човек." Тогава се замислих защо той свърза щастието с притежанието именно на часовник. И отговорът не закъсня.
В стремежа си да контролираме всичко около нас, дори времето - стара и неувяхваща химера на човечеството - сме попаднали напълно във властта на часовниците. Предметът, независимо от форма и големина ни е направил подвластни на свойството си да отмерва секунди, минути, часове. Като се тръгне от малкия, ръчен часовник, с чиято помощ отиваш на среща и се стигне до големия, който отмерва дните до влизането ни в Европейския съюз. Властта, която часовникът има над нас силно ни отдалечава от щастието. А невежеството е блаженство. Когато не знаеш и не искаш да знаеш колко е часът, тогава си истински щастлив. Само тогава истински контролираш времето - спираш го, имаш го, то е твое.
Етикетът казва, че е напълно в реда на нещата една дама да закъснее за среща с 5-10 минути. Докато кавалерът винаги трябва да е точен. В този смисъл се поставя една времева рамка там, където не трябва да има никакви ограничения - любовта. Едно момче доста би се поизложило ако закъснее с един час за среща, но същото важи и за нежния пол. Има хора, които имат за цел да са точни, болезнено точни. Не отиват навреме заради човека, а за да покажат гордо своя ръчен господар, който сочи идеалното спазване на уречения час. Такива хора стават роби на своите часовници. Вечно бързане, вечно притеснение от евентуално закъсняване - щастие ли е това?
Големият часовник в София сочи, че остават "само" още 320 дена до така бленуваното приемане на България в Евросъюза. Всеки ден хората минават покрай него, гледат го и се поражда едно огромно желание това време да мине възможно най-бързо. За тях часовникът е станал символ на безкрайното очакване на нещо ново, хубаво. И мислите им са все в него - и всичко, което се случва - добро и лошо се свързва с чакането. Желанието сякаш се изражда и мечтата за хубаво сякаш се изменя и се превръща в идея фикс времето да мине колкото се може по-бързо. Щастие ли е това?
Преди около два месеца имах шанса да отида до Балкана. В едно "старо село накрай света" както би го описал поетът Недялко Йорданов. Без часовници. Стъмваше се не в 16.59, а когато слънцето се скриеше зад върховете. Събуждах се не в 9.45, а когато се бях наспал и насладил докрай на неповторимите нощи в планината под съпровода на реката. Бяхме осем човека. Всеки един с GSM и въпреки това никой не поглеждаше за часа. Какво ни интересуваше - времето беше наше. Какво те интересува колко е часът, след като прекарваш едни от най-хубавите мигове в живота си? Щастието е в незнанието, особено когато става дума за време. И никой часовник няма право да отмене това щастие.
Могат да бъдат толкова малки, толкова красиви, а имат такава голяма власт над нас! Малките, сложно изградени "времепоказвачи" са се превърнали едва ли не в господари на човечеството. Но ние, разбира се не се чувстваме подвластни на каквото и да било, най-малкото на една машинка. И едва когато се откъснем за малко от този свят на стрелки и тиктакания, едва тогава бихме усетили какво е да си истински щастлив - без часовници...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Раянов Всички права запазени
