Мечти

Мечти<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Имахме мечти, а какво стана с тях? Изгубиха се в дълбините на душите ни. Посяхме там надежди за щастие и успехи, а само разрухата на безвремието надигаше глава над полето. А какво стана с мечтите ни?

- Мамо, тате, като порасна искам да стана пожарникар или полицай!

- Може ли да стана като теб, татко – адвокат?

- Мамо, мамо, ще ставам модел на “Визаж”!

И какво стана с тез бляскави мечти – покриха се с прах, семейство и детски рев, и нови мечти. Сън непробуден, изпълнен с кошмари.

Днес ти си подсвиркваш, невернико, нервно, очаквайки да свърши уморителния, еднообразен работенден.

- Ех, ако бях станал полицай, вчера щях да хвана обирджия, а днес убиец щях да опандизя и светът щеше да стане по-добър поне за миг.

А в шест ти затваряш офиса и започваш да миеш пода, знаейки че без тези 10 лъва детето ти няма да има какво да яде. Примирявайки се със съдбата си, която сам си определил. Съдба, която можеш да промениш със всяко свое действие, вместо да гледаш отстрани как живота ти минава като стара филмова лента – черно-бяла, с прекъсвания за диалози.

И гледаш пълнометражния блокбъстър на съседа, завиждаш, таиш злоба, докато накрая не хванеш някоя секира и не натрошиш диска на парчета.

И после миг преди светлината в края на тунела да те обгърне, сякаш няколко киловата енергия се отделят от електрическия стол, връщат лентата назад. Оставят те, за да я изгледаш цялата в агония. Следва светлина, а след светлината мрак. Вечен мрак.