Писмо

                       Посветено на скъпия ми приятел Светослав Минев

Случвало ли ти се е да искаш нещо? Но само с отчаяното
разбиране, че не можеш да го имаш. Само с егоистичния
стремеж да придобиеш, да използваш, да притежаваш, дори
след известно време да захвърлиш, но само с целта да си го
имала това нещо и да си го изхвърлила ей така по личен
каприз. Но да е било твое.
Може да e човек, може да е усещане, може да е нещо
материално или някакво моментно усещане, или пък емоция,
която ти е необходима като въздуха. Но желанието да притежаваш е толкова силно, че дори да загубиш онова, което ти се е искало да имаш, но така и не си придобила, е болезнено,
 усещаш се някак празна. А си била толкова близко, вече си усещала какво можеш да имаш. Точно затова е толкова гадно. Но ръката ти си е останала протегната, копнежът - незадоволен, мисълта - блуждаеща и неосъзната. Тогава вътрешно се раздираш и крещиш: ” Не ме интересува дали си е заслужавало, дали така или онака е трябвало - АЗ ГО ИСКАХ!!!” Ха! - Все едно има някакво значение дали или. Въпросът е не какво искаш, а какво можеш да имаш. Това не съвпада с желанията. Въпрос на обстоятелства, на тяхното стечение и други инфекции. В такива моменти аз си мисля, че не трябва да се проявява слабост. По никакъв повод. Просто, защото аз винаги съм "над тези неща". Все пак боли и да се затрупаш с
ангажименти - не решава проблема. Така или иначе делникът
отминава - разочарованието, че не си си получил онова,
което си смятала, че по право ти принадлежи (каквото и по
дяволите, да означава това!!!) продължава да те гложди,
докато се убедиш сама, че всъщност вината е била в теб/ не
е била в теб/ нещото (човекът) не си е заслужавал/ в крайна
сметка не е имало смисъл... и.т.н.
Но днес аз вече нямам време за сълзи. 
Нямам време за разочарования.
Нямам време да се самосъжалявам.
Нямам време и да спра, и да помисля.
Зад мен остават само стъпки и спомени за неща и хора, които
съм имала наблизо и които вече ги няма. Емоциите отминават като сезоните, но аз не ставам безчувствена. Знам, че не мога да стана, но като че ли това искам. През мен минават само сенки. С дъжда си тръгват мойте копнежи. Със снега се стопяват чувствата и спомените ми.
За един момент забравям към какво се стремя, но след малко
се сещам... Вътре в мен е останало само едно - голата амбиция. И аз отново ИСКАМ. Искам всичко сега, в момента - веднага. Ти знаеш, че съм била винаги безкрайно скромна в желанията си, задоволявам се с най-доброто. Усещането да не получиш капризите си е тъпо - буквално така се чувстваш тъпо - като малко дете, което е посочило някое шоколадче и е казало на майка си: "Искам онова!!!" С цялата детска неопровержимост на това искане. Как да му обясниш на това дете: "Не може, Слънце, не става така - не е полезно - ще ти стане лошо, ще си развалиш яденето, той не е вкусен, тоя шоколад ...!" Детето не разбира – то знае единствено, че му е отнето предварително предвкусвано удоволствие. Както и аз. Както и всеки.
Ти знаеш ли, че биохимически любовта "без която не можем"
се равнява на поглъщането на по-големи количества шоколад.
Как мислиш  - дали ако изям два шоколада ще се почувсвам по-
добре??? Май ще пробвам.

The End

20.11.2005