Писмо II

Още една екзистенциална безсмислица в епистоларен жанр, която искам да споделя с теб...
Държа да отбележа, че хиперболата е широко използван метод в
тая творба.

Здравей отново! Спомняш ли си най-лошите си моменти?
Не ги забравяй никога! Само те са си лично твои - онези
несподелените и неосъзнатите - когато просто си в крепостта на съзнанието си - усмихваш се механично, сещаш се от време на време, че трябва да ядеш и т.н. Но знаеш, че нещо куца – светът ти не е както трябва и е толкова видно, а другите все не го осъзнават. Обичаме да споделяме щастието - нали така?
Болката си крием като мръсното под ноктите. Усещането е толково реално, че сълзите сами покапват по
листата разпръснати пред мен. Всепоглъщащо, обсебващо и
единствено. Съвсем сама съм. Хора, компании, любови,
веселби - остават встрани от мен и всичко се върти в кръг,
от който не мога да изляза. От толкова отдавна не мога да се
примиря със себе си, с нещата, които не ми се случват и с
живота си. Играя пиесата за рицаря на печалния образ отново
и отново и се бунтувам. Бунтът и революцията са
единственото, което ме спасява от самата мен и от мислите.
Лошото е, че не знам срещу кого и какво се противопоставям. Траги-комедия.
Съзнанието ми е неясно, продължавам така до другата сутрин,
за да се събудя и ето го усещането, че няма никого наоколо,
събуждането с тази мисъл е непоносимо.А още по-отблъскваща
е вечерта преди това, когато, бягайки от самотата си, се
взирам в екрана на компютъра, докато буквите се размажат и
виждам само сивото нищо, и почвам да вярвам, че съм се
превърнала вече в това сиво нищо. Нищо фатално -
просто сълзите ми са размазали картината.
Отблъскващото е, че спрях да си вярвам, че нещата ще се
оправят. Филмовата лента просто продължава - аз гледам живот си отстрани без да участвам в него. A режисьорът все забравя да изкрещи "Cut". Не помня кога съм се превърналя в това, което съм. Знам, че някога бях истински човек. Сега знам само, че съм сама.
A самотата ме убива.

8.01.2006