"Принцесата на мрака"
2 мин за четене
Тя беше млада, едва седемнадесет годишна, но и се беше наложило да порасне твърде рано за възраста си. Това момиче обочаше самотата, търсеше мрака - само там се чувсрваше сигурна и спокойна. Често вечер плачеше и плачеше, сълза след сълза, мислейки си, че по този начин болката и празнотата, които я обземаха ще се изпарят, както сълзите от мократа възглавница.
През деня тя беше "усмивката", така я наричаха другите, защото винаги беше усмихната и почти винаги успяваше да ги развесели, а вечер... вечер се преобразяваше в принцесата на мрака, тъжна и обляна в сълзи девойка.
Беше се уморила от всичко на този свят. Болката разяждаше всеки ден крехката и душа, както ръжда разяжда желязо. Момичето беше безкрайно тъжно. Чувстваше се, така все едно я карат да живее на сила. Имаше чувството, че е сама в този голям сив свят - чужд за нея, а вътре в душата и цареше толкова непрогледна тъмнина, че чак думите не ми стигат за да го опиша. Болеше я дори, когато поемаше поредната глътка въздух, даряващ и още миг безмислен живот.
Толкова много болка беше събрала в себе си, че не знаеше колко ще издържи още. Нямаше сили да живее, да се бори за любовта си, нямаше нищо в нея - само голямата болка и мъчителната самота, станали и наи-верни спътници.
Горкото момиче, наистина я съжалих, когато се запознах с нея. Беше толкова млада, а вече се бе превърнала в нещо като красива гробница, пред другите се усмихваше, докато
отвътре мракът я превземаше изцяло. Не бях виждала толкова тъмнина и страдание събрани на едно място.
Смъртта беше обсебила цялото и съзнание. Все едно някои беше покрил прозорците на душата и с черен плащ, непропускащ никакъв лъч надежда да озари тъмните кътчета в нея. Тя живееше, за да страда... живееше, за да може да умре.
Тя искаше да е свободна, но навсякъде беше в окови, чувстваше се като птичка с отрязани криле. Искаше само да е щастлива, но съдбата не и подари такъв шанс. Искаше да среже нишката на живота, но не и достигаше смелост. Принцесата на мрака не изпитваше страх от болката или от смъртта. Страх я беше от неизвестното и непознатото... Ами, ако и след смъртта не намери желания покой? Ако това все пак не е краят на всичко?
В деня, когато я видях за първи път се изумих, че е възможно да съществува някой като нея. Беше се превърнала в увяхнало цвете, посърнала от мъка. Тя беше обгърната от гъстите мъгли на мрака. Тя беше принцесата на мрака... момичето с опустошената душа, беше не някой друг, а аз.
През деня тя беше "усмивката", така я наричаха другите, защото винаги беше усмихната и почти винаги успяваше да ги развесели, а вечер... вечер се преобразяваше в принцесата на мрака, тъжна и обляна в сълзи девойка.
Беше се уморила от всичко на този свят. Болката разяждаше всеки ден крехката и душа, както ръжда разяжда желязо. Момичето беше безкрайно тъжно. Чувстваше се, така все едно я карат да живее на сила. Имаше чувството, че е сама в този голям сив свят - чужд за нея, а вътре в душата и цареше толкова непрогледна тъмнина, че чак думите не ми стигат за да го опиша. Болеше я дори, когато поемаше поредната глътка въздух, даряващ и още миг безмислен живот.
Толкова много болка беше събрала в себе си, че не знаеше колко ще издържи още. Нямаше сили да живее, да се бори за любовта си, нямаше нищо в нея - само голямата болка и мъчителната самота, станали и наи-верни спътници.
Горкото момиче, наистина я съжалих, когато се запознах с нея. Беше толкова млада, а вече се бе превърнала в нещо като красива гробница, пред другите се усмихваше, докато
отвътре мракът я превземаше изцяло. Не бях виждала толкова тъмнина и страдание събрани на едно място.
Смъртта беше обсебила цялото и съзнание. Все едно някои беше покрил прозорците на душата и с черен плащ, непропускащ никакъв лъч надежда да озари тъмните кътчета в нея. Тя живееше, за да страда... живееше, за да може да умре.
Тя искаше да е свободна, но навсякъде беше в окови, чувстваше се като птичка с отрязани криле. Искаше само да е щастлива, но съдбата не и подари такъв шанс. Искаше да среже нишката на живота, но не и достигаше смелост. Принцесата на мрака не изпитваше страх от болката или от смъртта. Страх я беше от неизвестното и непознатото... Ами, ако и след смъртта не намери желания покой? Ако това все пак не е краят на всичко?
В деня, когато я видях за първи път се изумих, че е възможно да съществува някой като нея. Беше се превърнала в увяхнало цвете, посърнала от мъка. Тя беше обгърната от гъстите мъгли на мрака. Тя беше принцесата на мрака... момичето с опустошената душа, беше не някой друг, а аз.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ели Всички права запазени
