Светът в днешно време...
2 мин за четене
Знаеш ли, омръзна ми да виждам навсякъде само тъгa. Всеки ден когато вървя по
улицата заглеждам тайничко хората, поглеждам в очите им, а сякаш чрез тях мога
да прочета какво е написано в душите им... А там има само болка, само тъгa,
някакво отчуждение. И не мога да разбера защо е така. Света е жесток... - да
вярно е. Не го отричам. И може би в последно време мястото, на което живеем, се
е превърнало в някоя черна, тъмна бездна... Но всеки проблем си има своето
решение. Може би, ако всички бяха малко по-оптимистично настроени, малко по
усмихнати - тогава нещата нямаше да са такива каквито са... Мразя, когато за
пореден път видя сълзи в очите на някого или, когато отново и отново усещам
злобата на хората, когато вместо да говорят с благ тон, те говорят с
ярост, нетипична за един нормален човек. Сякаш всички са се превърнали в
някукви лоши герои, от тъмен разказ. Не мога да си го обясня, вървя, гледам... а
тя, тъгата сякаш се сипе като пороен дъжд. Но дъжд, след които винаги има роса,
която не изчезва. Такава е и болката, страданието, събрало се в човешките сърца
напоследък. И всеки мисли винаги само лошото на останалите, и нито за миг не
спира, за да се запита "защо?!". Постоянно се опитвам с моята усмивка да
предизвикам такава и по чуждите лица, но всичко, което получавам, е неблагодарно
отношение сякаш, че не искам да помогна, а се подигравам с чувствата на
другите... Иска ми се не усмивката, а злобата да беше нещо нетипично, но уви. И
как силно ме изгаря от вътре, може би защото не сикам да се примиря с това
положение. Постоянно се питам как може всички да са изпълнени с толкова злоба?
Как може да не се радват на малките неща? Как може да не оценяват това, което им
дава живота... Стоя и се чудя на тези, които не оценяват любимия човек. Да,
казват, че го обичат, но в същото време не са щастливи - това явно не им стига.
Други не оценяват приятелите си... Сякаш сами биха могли да са това, което са с
близките до тях хора, които винаги ще им помагат... С болка в сърцето започвам
все повече да се убеждавам, че всичко това е един егоизъм. Всеки иска още и още,
а не оценява хубавото, което му поднася съдбата. Защото то си е казано - ВСЕКИ
ИМА ПРАВО ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВ! Но... явно почти никoй не го иска!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ади Василиева Всички права запазени
