За ключета и ковчежета
1 мин за четене
Вчера реших да подредя душата си... тръгнах по множеството коридори и гледах вратите, зад всяка имаше по един спомен, скъп или може би омразен... отворих вратата с твоето лице. Разгледах стаята, беше обсипана с теб... усмивката ти, лицето ти, докосването ти... а трябваше да я затворя... как ли? Взех едно златно ковчеже, с три катинара, откраднах си малко от блясъка на очите ти, улових и звука на смеха ти и онова малко немирно кичурче, което винаги съм искала да пригладя с ръка... затворих ги в ковчежето и излязох. Тръгнах отново по коридорите, за да стигна до най-отдалечения килер. Там заключих и трите катинара, докоснах отново ковчежето, за да почувствам топлината на отминалите дни. После оставих ковчежето на един от рафтовете до други... те вече бяха студени, а твоето още грееше... дали и то ще изстине... не знам. Обърнах се и излязох от килера. В тъмния коридор се вгледах в ключовете... какво ли да ги правя? Насочих се към предверието на сърцето си, там има хиляди ключове, за всички затворени врати в живота ми и други златни ключета. Сложих и тези там, може някой ден да искам да си спомня блясъка в очите ти или звука от смеха ти, или може би... онова немирно кичурче... Обичах те... Сбогом!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анна Тодорова Всички права запазени
Поздрав!
