За корупцията

Рошави мисли на една рошава тийнейджърска главица за корупцията и гражданската позиция

Винаги съм се чудила защо когато карат учениците да пишат есета или защо когато някой изобщо пожелае да се разрови в скритите копнежи на “младото поколение”, изникват въпроси за любовта, за приятелството, за омразата, за нестандартността, за свободното време и забавленията. Никой ли не желае да разбере как ме засягат проблемите на обществото, от което съм част? Или да принадлежиш към “младото поколение” ти слага етикет, отлива те в калъпа на щастливо, безгрижно, често капризно и своеволно същество? Благодаря ви, аз много харесвам Малкия принц, но не желая да бъда третирана като капризната роза и да ме задушавате под стъкления похлупак на вашето безразличие. Аз не съм цвете, а птиче. Едно рошаво врабче, което любопитно наднича във “вашия” свят и търси отговорите на много въпроси.

Да, аз съм авантюристка. Да, днес съм тук, а утре – там. Но имам едно предимство – своята слабост. Или може би незначителност. Вие ме изхвърляте извън списъка на полезни, заслужаващи-да-се-вземат-под-внимание неща. Пропускате детайли, не си давате сметка, че така ми давате цялото време, за да ви наблюдавам, да анализирам и преценявам действията и грешките ви. Гледам ви отдавна. Спрях да ви слушам, защото се уморих от натякване за моето състояние на “нищо” в света. Уморих се и да споря, уморих се да летя срещу вятъра на вашето безразличие, уморих се да се блъскам в леденото стъкло на вашето пренебрежение. Но имам още сили да пея. Ще пея с цяло гърло. Ще пея на вас, за вас и въпреки вас, ще пея моята песен:

Аз имам място в този свят.

Аз имам право на глас.

Аз заслужавам да чуете мнението ми.

Аз се интересувам от свободите, от задълженията, от проблемите на обществото.

Аз искам да знаете, да разберете какво ме вълнува. Това не са ангелчетата от розови картички, нито шоколадените сърца, нито колко скъпоценно нещо е приятелството – това е заложено във всеки от нас, това са моментни състояния, еднолични решения без последствия, рани без белези.

Аз имам гражданска позиция. Аз искам да я съграждам, развивам, да я доизглаждам, да се уча от живота. Не ме натиквайте в изолатор. Бройлер, отгледан от антибиотици, превърнал се в маса 1,7-2kg за 56 дни, после изконсумиран и изплют, забравен, после още един, и още един, perpetuum mobile. Не. Чуйте ме.

* * *

Борим се със социалните бичове на своето време: глада в Африка, СПИН, увеличаването на дупката в озоновия слой, религиозната и етническа ненавист, жадуваме световен мир. И докато преследваме химери, подминаваме незабелязано един тиранин, безпощаден и арогантен, сеещ повсеместна зараза – това е властта, по-скоро някаква генно заложена в нея мутация – корупцията. Огледален образ? Не. Извратено раздвоение на личността. Неизбежен рак с пълзящи и разяждащи метастази. Ужасяващ кошмар, прикриван с евтини успокоителни и трикове. Властта е лабиринт без изход, в който зад всеки завой те дебне блато. Всяка власт корумпира…Тогава?

Има една английска поговорка – “Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях.” Решение ли е това и докъде би довело? Ами до англичанина Шекспир, само че в глобализационното тълкуване на вечния въпрос, а именно: “Да даваш или да не даваш (подкуп)?” Въпроси, въпроси. Всички те изискват внимание, задълбочено осмисляне, отделяне на личностната позиция от пристрастията, поемане или понасяне на отговорност, а това плаши хората. Сигурно мнозина мечтаят за Свръхчовека, който да напише за тях “Пътеводител на некорумпирания гражданин” – едно полезно четиво, което би свалило бремето от страхливите души на безхарактерните същества. Но уви. Корупцията не е задача от типа “дадено – търси се”. Нея не можеш да я изчертаеш, да я измериш или да й направиш атомен модел. Тя е геноцид за човешкото в нас, за цивилизацията ни, тя е най-модерната робовладелска система. Кралят-слънце, който ни заслепява, за да ограбва безпрепятствено същността ни. Извадете слънчевите си очила и посрещнете 1789г. на 21. век.

“Хората, като правило, не си дават сметка, че във всеки момент могат да изхвърлят от своя живот което и да било. Във всяко време. Мигновено.” – Карлос Кастанеда. И ако корумпираните стискат здраво своите благинки, донесете голямата метла и ги отнесете всичките. Един след друг. Без страх. Нали правим революция? Разбира се, хората сме странни – животът около нас е създаден и съхранен досега чрез еволюция, но не – ние вечно сме недоволни и вървим срещу себе си. Не търсим причините за проблема, а умуваме как да се справим с него. И понеже не го познаваме, вземаме най-безполезното и безсмислено решение – да срутим всичко из основи и да си съградим ново. И понеже работим “на парче”, правим грешка след грешка. И вместо да се движим напред, правим скок на място. Защото истинската сила не се състои в унищожаването на корупцията, а в предотвратяването й…

Борбата срещу корупцията започва от борбата между идеята за добро и зло при всеки отделен индивид. Това е възпитаване на вече споменатата отговорност, както и развиването на самоконтрол. Това е прилагане на заучените идеали, буквално следване на концепциите за дълг и чест. Това е рискът да избереш трудния път с неясен край, рискът да останеш сам и неразбран, рискът да изгубиш. Борбата с корупцията не се изразява в коментари на слухове за такава, а в разбиране за съществуването й във всички сфери на нашия живот, за силата й, както и за това, че всички сме повече или по-малко стегнати във веригите й. Тя е нашият PR в ежедневието. За да се справим с нея, трябва да се концентрираме върху себе си. Да се борим с изкушението, без да се стараем да извличаме дивиденти от това. Ако някой ни предложи подкуп, да не си правим реклама, че сме отказали на еди-кого-си. Достатъчно е вътрешното удовлетворение. Ще ме опровергаете, може би. Намирате, че мълчанието не е най-добрата политика в такава борба, че я обезсмисля дори? Спомнете си друга поговорка – “Гузен негонен бяга.” Откажете един подкуп. Откажете втори подкуп. Най-късно след третия отказ ще чуете коментар за странната ви неподкупност. Така сеещият зараза сам ще си закопчее белезниците. И ще повлече себеподобни след себе си, защото ще ви превърне в мит, който всеки порядъчно корумпиран тарикат ще се опита да разбие, като вдига цената ви. Не попадайте в капана на самодоволството. Тази цена брои не личностните ви качества, а степента ви на падение. Не мислете, че може да направите един-единствен скок над пропастта. Първо, най-вероятно ще паднете в нея. Второ, ще дойде момент, в който ще искате да скочите обратно, но не се знае дали ще можете. Трето – зад първата пропаст има много следващи, и всяка е по-примамваща, но и по-опасна от предходната. Намерете себе си, мястото си в този свят, и стъпете здраво на него. Научете се да наричате нещата с истинските им имена. Свикнете да гледате гордо в бездната. Няма причина за страх – плаши ни непознатото. А вие знаете какво има в нея, познавате всички издатини, за които можете да се закрепите при падане, но знаете също така колко крехки са те. Познавате и риска някой да скочи след вас и да ви увлече в най-страховити видения. А за съжаление хората нямат крила, за да се възкачат отново и да започнат отначало. При нас действа само силата на земното притегляне, която може да ни доведе единствено до падение. Затова не скачайте! Въздушното пространство е така несигурно…

* * *

Запомнете опозицията “корупция – свобода”. И когато утре ви предложат “подарък”, откажете го. “Свободата не може да се подари, понеже е състояние на духа.”

01.02.2006г.