Заключена стая със загубен ключ
1 мин за четене
Времето успя да срути детските спомени и да загаси детския смях вътре в мен. Колко различно е било то - сякаш някой друг - пети сезон!
Всички спомени са заключени в съзнанието ми, а ключовете за тях малко по малко се смаляват в ръцете ми, докато не осъзная, че вече е късно да ги използвам. Вече няма как да мина през вратите. Просто го няма детето, което може да мине...
Сега улицата е твърде различна. Или може би различната съм аз? Дали времето може да се върне поне замалко назад? Търся миналото си. А откривам, че... не се познавам! Да! Иде ми да го изкрещя, за да ме чуе някой, който само от съжаление да ми каже нещо за мен! Дори то да е лъжа. Аз ще й повярвам. Защото по-добре да повярвам на една лъжа, отколкото да няма на какво да вярвам...
Господи, толкова съм незначителна, подобна на многоточието съм (без значение дали ме има или не), три точки, облечени в мастило, три въпросителни, три празни квадратчета и дори не очаквам някой да се замисли, да отговори, да запълни празнината в мен...
Дори сълзите оставят следи след себе си, а аз не мога. Заслужавало ли си е въобще да потека по бузите на Живота? Заслужавало ли си е да се родя? Да... живея? Ако животът е да незнаеш кой си, къде се намираш, защо си "такъв" и защо се намираш "там" значи живея! Да! Така трябва да е! АЗ ЖИВЕЯ! Дишам. Чувствам болката... Незнам какво е щастието и затова не го искам! Може да е по-лошо от болката. Може сърцето ми да не издържи... Може... По-добре да съм нещастна, но жива, нали? Усещам сърцето си вечно, само когато страдам, в плача си, защото си мисля, че това никога няма да свърши... А аз гледам винаги да не си мисля безсмислени неща!
Всичко остана на онази улица, която вече не е пресечката вляво от моята улица. Тя се пренесе далече. Там, където нищо не може отново да ме заведе! Освен сърцето ми... Но каква ирония! То винаги е било само там...
01.12.2003 г.
Всички спомени са заключени в съзнанието ми, а ключовете за тях малко по малко се смаляват в ръцете ми, докато не осъзная, че вече е късно да ги използвам. Вече няма как да мина през вратите. Просто го няма детето, което може да мине...
Сега улицата е твърде различна. Или може би различната съм аз? Дали времето може да се върне поне замалко назад? Търся миналото си. А откривам, че... не се познавам! Да! Иде ми да го изкрещя, за да ме чуе някой, който само от съжаление да ми каже нещо за мен! Дори то да е лъжа. Аз ще й повярвам. Защото по-добре да повярвам на една лъжа, отколкото да няма на какво да вярвам...
Господи, толкова съм незначителна, подобна на многоточието съм (без значение дали ме има или не), три точки, облечени в мастило, три въпросителни, три празни квадратчета и дори не очаквам някой да се замисли, да отговори, да запълни празнината в мен...
Дори сълзите оставят следи след себе си, а аз не мога. Заслужавало ли си е въобще да потека по бузите на Живота? Заслужавало ли си е да се родя? Да... живея? Ако животът е да незнаеш кой си, къде се намираш, защо си "такъв" и защо се намираш "там" значи живея! Да! Така трябва да е! АЗ ЖИВЕЯ! Дишам. Чувствам болката... Незнам какво е щастието и затова не го искам! Може да е по-лошо от болката. Може сърцето ми да не издържи... Може... По-добре да съм нещастна, но жива, нали? Усещам сърцето си вечно, само когато страдам, в плача си, защото си мисля, че това никога няма да свърши... А аз гледам винаги да не си мисля безсмислени неща!
Всичко остана на онази улица, която вече не е пресечката вляво от моята улица. Тя се пренесе далече. Там, където нищо не може отново да ме заведе! Освен сърцето ми... Но каква ирония! То винаги е било само там...
01.12.2003 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Галина Златева Всички права запазени
