* * *

"ВАМПИРИ-Глава 2"

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Следващите няколко дни минаха очудващо бързо. Непрекъснато се питах дали срещата ми с Леон не е била просто фантазия. Нямах нищо, което да доказва обратното. Молех се да не е било фантазия, защото мечтата ми наисина беше да видя света след много години. От Леон ден след ден нямаше ни помен. Минаха три седмици, но въпреки, че непрекъснато се оглеждах него го нямаше никъде. Реших, че всичко е било просто халюцинация, но надеждата в мен все още не беше изчезнала. Обаче вече не беше надеждата всичко да е било реалност, а надеждата фантазията да продължи. Всичко беше започнало малко по малко да се руши. Губех всичко, на което държах и ако тогава я нямаше моята фантазия щях да се срина.

Една вечер седях в кафето сама и чаках другите да дойдат. Имах по-малко часове и нямаше какво да правя. Не ми се прибираше до вкъщи и за това реших да подраня и да ги изчакам. До сега винаги мразех да оставам сама, носега имах нужда да обмисля всичко и или да сложа край, или да продължа. Неочаквано върху мен падна нечия сянка. Вдигнах глава и се оказах очи в очи с този когото смятах за измислен от подсъзнанието ми. Леон ме гледаше и чакаше да го поканя да седне, но аз бях толкова зашеметена от това, че той беше на не повече от метър от мен. Явно видял моята неадекваност в този момент Леон реши да вземе нещаа в свой ръце.

- Кейт? Мога ли да седна при теб?

- Да.- Бях объркана. Дали това, което се случваше беше реалност или още една халюцинация?- Истински ли си? Нали не си фантазия?

        - Не. Съвсем истински съм. Седя тук до теб и се чувствам странно от тези въпроси. Защо питаш?- Сервитьорката дойде и го попита дали иска нещо.- Да, една кóла.

        - През последните дни започнах да се чудя дали не си илюзия. Последния път каза, че скоро пак ще ме потърсиш, но от тогава мина почти месец.

        - Трябваше да се сетя! За теб това време е много, но за мен е като един миг. И все пак мисля, че беше пре достатъчно за да решиш. Готова ли си да ми отговориш?

        Не бях готова. Не можех да мисля за нищо друго освен за него самия, но сега се налагаше да направя своя избор. И го реших. Просто така. Бях готова да се простя с някои от мечтите си за да мога да сбъдна други. И все пак...

- Ще ми трябва още малко време.

- Добре. Имаш колкото искаш за да ришиш, но моля те-побързай.

        - Не, не, не. Вече реших.- Видях как съвсем забележимо се напрегна. Явно моето решение беше важно.- Съгласна съм, но ми трябва време да се разделя с хората, на които държа. Дай ми два-три дни да се простя с тях.

        - Имаш ги.- В този момент влезе Сам. Доиде и когато си казахме “здрасти”, тя погледна въпросително към Леон.

        - Мила, запознай се с Леон. Леон, това е Саманта.- Нямаше как. Трябваше да й кажа ú кажа кой е той и защо е тук, но по-късно.- Той е ... стар приятел.

        - Ще се видим след три дни, Кейтлийн. И все пак помисли още веднъж.- Той стана и си тръгна.

        - Леон?- Сам ме погледна много странно.- Стар приятел? Не съм чувала за него. Много е готин!

        - Не точно. По-скоро стар нов приятел.- Тя пак ме изгледа въпросително. Реших да ú кажа цялата истина с риск да ме сметне за луда.

        - Е? Какъв е той всъщност?

        - Вампир. Знам, че звучи налудничаво, но е истина.

        -Кейт, добре ли си? Да не си откачила? Знам, че обичаш приказки за вампири, но това е вече прекалено!!!

        - Вярно е! Лудост е да го твърдя, но е така! Не бих го казвала ако не бях сигурна в това! Дойде при мен преди три седмици... – продължих да ú разказвам докато не се уверих , че малко по малко започва да ми вярва. Разказах ú всичко, а тя ми повярва. Стигнах до момента, в който трябваше да ú кажа за решението си.- Има още нещо.

        - Какво ОЩЕ?- Може би трябваше да ú го спестя, но реших, че ще е по-добре да ú кажа всичко наведнъж. Тя започна бавно да осъзнава какво ще ú съобщя. Познах го по изражението ú.

        - Не!!! Не можеш! Ами ние? Какво ще стане с мен? С другите?

        - С теб винаги сме били заедно, но това не мога да ти причиня, а не мога и да не сбъдна мечтата си. Това е моят шанс и няма да го иэпусна.

        - Ами ако те помоля? Ако ти кажа, че искам и аз да съм вампир?

        - Не! Не мога. Не бих ти го причинила.- Това се превръщаше в едно много трудно решение засягащо не само мен.

        - Но аз искам! – Тя нямяше да се откаже. Не и по този начин. Реших, че е време да сменя тактиката.

        - Помисли си! Никога повече няма да видиш Слънцето на живо! Няма да можеш да общуваш със смъртни освен ако не ги пожелаеш за храна! Готова ли си да се лишиш от мечтите си? Готова ли си да приемеш самотата? Ще убиваш всеки ден хора като теб и мен в момента! Готова ли си за ВСИЧКО ТОВА?- надявах се това да подейства.

        - Вярно, няма да видя повече Слънцето, няма да имам приятелите, които имам сега и няма да се запознавам с други хора, ще убивам всеки ден! Не се лишавам от мечтите си, защото тях мога и така да изпълня. Даже по-добре отколкото като смъртна. Няма да съм сама, ще имам теб!- За всичко беше права и все пак... – След като ти можеш и аз ще мога!

- Помисли добре! Ще ти дам една седмица да решиш.- А сега за нещо по весело. Знаеш ли, че...

***

През следващите два дни осъзнах, че трябва без те да разберат да се сбогувам с всички, на които държа. Разбрах се с родителите ми, които усетиха нещо много странно в поведението ми. И те не разбраха каква е била причината за това, но бяха сигурни, че има причина.

        На втория ден отидох при гаджето ми, с когото ходех от осем месеца. Трябваше по някякъв начин да обясня прощалните думи и със свръх усилия успях да го излъжа, че ще уча в Ирландия и заминавам. Той ме познаваше твърде добре и може би разбра, че не казвам истината, но прие думите ми и се разделихме като приятели. И двамата си пожелахме много щастие и се разбрахме да си пишем и да си разказваме.

        Третия ден оставих за хората, които най-много обичах на света, а именно приятелите ми. На всички разказах същата история. Отивам да уча в Ирландия при братовчедка ми. Единствено Сам знаеше цялата истина и си мълчеше през цялото време.Всички се разтроиха много от заминаването ми, но ми пожелаха много щастие и любов. Оказа се, че са знаели (вероятно от Дом-гаджето ми) и ми бяха купили една невероятна гривна с талисмани. От всеки имаше по една фигурка, която значеше нещо. Имах топка, ангелче, цвете, нотичка, буквичка, но имаше и едно, което се различаваше от другите. Едно сърце. Получих го накрая, но не както от другите-лечно, а в плик за писма. Вътре имаше и един лист, на който с красив почерк беше написано много просто и едновреминно много въздействащо “Обичам те!”. Не разпознах почерка. Тогава видях, че от другата страна на листа беше написано само “Ще те чакам на козирката в 1900.”. Всичко беше толкова мило! Не вярвах, че толкова много хора държат на мен.

        В седем без пет бях там. Не знаех кого да очаквам, но който и да беше щеше да ми е трудно да се сбогувам с него.

        - Здравей!-стресната от гласа, който чух се обърнах. Към мен идваше мъжът, на когото бях доверила всичките си тайни. Сега си давам сметка какво мъчение е било за него да ме изслушва всеки ден с мойте детски проблеми. Той беше може би единственият човек, който ме познаваше толкова добре, но аз не знаех почти нищо за него.

        Тази нощ разбрах всичко. Той за мен бе най-добрият ми приятел, а за него аз бях момичето, което той толкова дълго бе очаквал да порасне. През всички години на нашето познанство той милиони пъти беше пказвал чувствата си, но аз винаги съм била прекалено сляпа за да ги видя.

Същата нощ за първи път спах с мъж. Винаги до гогава бях изпитвала страх от акта, но той се отнесе невероятно нежно с мен и не ми причини болка.

        Последния си изгрев посрещнах в прегръдките на Райън. Лежах и наблюдавах през панорамния, във формата на ветрило, прозорец как слънцето се изкачва във небето, а с него залязваха и голяма част от мечтите ми.

        - Здравей, слънчице! През цялото време той ме беше наблюдавал.

        - Райън... – в следващия момент се разплаках, а той ме притискаше в обятията си и ме галеше по косата.-Не искам да си тръгвам от теб! Не искам да те оставям! Не...-не можах да довърша, защото запуши устата ми с целувка.

        Цялата сутрин прекарахме в леглото и към два излязохме. Разхождахме се и говорихме. Обиколихме целия град, ходихме на кафе, ядохме сладолед, седяхме по пейките и обсъждахме хората, които минаваха, пръскахме се с вода и през цялото време се забавлявахме. Това беше идеалният следобед с най-добрия ми приятел. Даже успяхме да изщракаме цяла лента и да извадим снимките. Всичко беше прекрасно докато ни стана десет и не се наложи да се “прибирам”. Една последна целувка и всичко, целия прекрасен ден беше вече просто минало.

<?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" />        Качих се в асансьора, събрах всичко, което смятах, че ще ми е нужно, взех снимките на приятелите и семейството ми и тръгнах да излизам. На вратата се сетих, че съм забравила нещо. До леглото ми имаше рамка, а в нея снимка на мен и Доминик. Повече нямаше да го видя, но не страдах от този факт. Ако имаше някой, който щеше да ми липсва то това беше Райън и другите ми приятели.