Дупка в космоса

Годината е…(едва ли тя е най-важното нещо!). Текущата история се подготвя, за да бъде оставена като исторически документ - наследство за бъдните поколения. Ако нещата в нашето човешко общество продължават да вървят към своя безотказен, стремителен и светкавичен крах, то този документ наистина ще бъде от изключително значение. <?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

В него са отразени събития, близки до нас сега, но не и до тях – нашите наследници.

Важно е и да се спомене още нещо. Нашите организми растат и достигат до своята зрялост и завършеност само тогава, когато духовното ни развитие достигне до нужното ниво. Когато психиката ни израстне, чак тогава и тялото почва да “зрее”. Много е вероятно този иначе доста банален за всеки от нас факт днес да бъде забравен някога. Нужно е да се напомни.

Главният герой на разказа се явява онзи, който, както много други свои връстници в сегашното време, търси своята зрялост и очевадно е пре-закъснял. Това обаче съвсем не означава, че няма да я открие.

 

* * *

 

Слънцето бе изгряло преди около час и вече жарко напичаше по повърхнините на лъскавите “бетонни чудовища”. Автоматичните врати на хипермаркета се отвориха и вътре нахлу натрапчивият аромат на сутрешно кафе. Влезе висок младеж с пигментна деформация на лявата половина от лицето, с две различни по цвят очи, обилно зачервени, явно от недоспиване. Виолетовата пигментна деформация се извиваше като дебела рязка, започваща от челото му и свършваща на равнището, където бе краят на носа му. Окото, което разделяше тази пигментация беше лилаво, а другото имаше натрапчив светлосин цвят. Младежът беше със скоро “контрирана” до около първи номер светлокестенява коса и “куца” походка. Носеше блуза на “Лигата на необикновените” (или както всички я наричаха подигравателно “Лигата на олигофрените”) - червена на цвят, от лявата страна със “следи от тигрови нокти” от белина. Надолу беше в “утрепано” светлозелени 7/8 панталони с по две тъмно-сини ивици от двете страни Нахълта забързано и се шмугна сред стилажите. След минута-две пак се появи на входа вече с торба в ръка. Извенъж зад него изникна напорист жилав старец и го потупа по гърба.

- Младеж – рече той, - пак ли чипс? Пак ли на “излет”?

- А, професор Изъл! Как сте днес?

- Бивам, младежо! Нека не губим време в глупави въпроси. Нещо ми подсказа, че днес отново ще Ви срещна тук, както при запознанството ни… Идвам да Ви предам важно съобщение. Помните, че на астрономическата лекция във вторник Ви казах, че скоро ще ви потърся извънредно…

- Точно сега ли?

- Не, но е тази вечер! Ще има наблюдение на небесни тела с телескопа. Искам да присъствате! Там ще Ви кажа нещо важно… по-точно, ще Ви го покажа!

- Какво е?

Професорът направи гримаса – младежът разбра, че професорът не иска да говори.

-          Значи – продължи ученият, - точно в полунощ Ви искам на линия!

            След тази реплика той изчезна сред стилажите, тъй както и ненадейно се бе появил.

Младежът, чието име бе Удриън, се отправи към къщи с бърза неравномерна крачка. Качи се в апартамента си, извади на масата покупките, приготви сандвичи, натъпка всичко в черната си раница и излезе.

Удриън, човекът “без възраст”, живееше сам в своя апартамент в края на града. Блокът беше изключително малък - 13-етажен.

Характерно за тези години на Земята бе, че парковете и почти всички природни късчета в градовете бяха затрити и “преместени” от човеците Горе – върху вече доста огромните и високи сгради.

Удриън не работеше – пари получаваше от баща си на личната си банкова сметка всеки месец. Макар приличащ на ученик, не бе известно, дали посещава училище. Рядко излизаше от вкъщи, предимно за излети на обществото, в което членуваше – “Лигата на необикновените” – обединяващо хора с увреждания, отхвърлени от обществото. В интерес на истината, той мразеше всичките си познати от лигата. И те го мразеха, защото не им се връзваше на акълите. Удриън беше със съзнанието, че това обединение трябва да се бори за равни права с другите. Знаеше, че не е добре дошъл при себеподобните си, но, въпреки това, напоследък често им виждаше грозните мутри, изтърпяваше ги… И то само заради едно женско същество!...

Името й бе Делис - стройно момиче, с накъдрени светлокестеняви коси и зеленикав “стъклен” поглед. Лицето й бе детинско, също като неговото. Беше я срещнал на един излет, на който беше отишъл само, защото го бяха заплашили с бой. И тя беше там! Оттогава нататък не пропускаше излет. Ако с идването си видеше, че я няма, тръгваше си незабавно…

Преминал пеша през целия град, понеже мразеше въздушните макробуси, Удриън вече бе пред асансьора на Централния прак – т. нар. “Градска градина” – и чакаше реда си. Имаше опашка, но в други дни се случваше да бъде и по-голяма. Младежът се загледа за кой ли път нагоре - харесваха му огромните прозрачни тунели-мостове, свързващи някои от отделните “късове природа”. “Градската градина” беше свързана чрез такива мостове с всички централни “природни парчета”. Прозрачните тунели бяха едни от малкото неща, които го впечатляваха в скучния свят.

Дойде и неговият ред да стъпи на платформата. Последваха го още десетина човека – толкова побираше асансьорът. Последният качил се спусна  металния прът-преграда и натисна бутона за нагоре. Машинарията потегли бързо с леки скърцания. След 20-тина секунди вече се намираха на 500 метра надморска височина. Удриън отметна пръта от задната страна и излезе пръв. Премина през вратата с лазерните лъчи, която го идентифицира като регистриран гражданин, посетител на парка и продължи напред, отправяйки се към обичайното място за сбирки.

Щом се добра дотам, Чето Кичинлот пак се лепна за него. Това беше един нисък досадник, с голяма кръгла глава и смешни очила. Той редовно го тероризираше и го подиграваше по най-долен начин. За жалост, бе доста добър оратор и като такъв бе втълпил на всички останали (с изключение на гореспоменатата Делис - прекалено отскоро при тях), че Удриън е копелдак, който само подбива престижа на Лигата и й разваля рутинните дейности и цели. Затова и всички мразеха Удриън. Затова и той ги мразеше всичките, а най-много Чето.

- Пак ли си тук, Петнисти? – обърна се иронично големоглавият.

- Чето, защо трябва все една и съща да я влачим?

- Защото си отрепка!

- Моля те, спри вече! Всички обърна срещу мен - какво още искаш?! Мразят ме! Не ти ли стига?!

- Новата-“Правилната” – тя не те е намразила! Следователно има още какво да се желае.

- И тя ли! – вдигна вежди Удриън, правейки се умело на безразличен към Делис.

- Всички, всички! – рече злобно Чето и се засмя просташки. – И в такъв случай, хубаво е, че пак ни посещаваш честичко, че по-бързо да уредим и тая работа!

- Какво ще правите тази вечер? – попита Удриън, само за да отклони темата.

- Какво-какво! Пак ще се напием в Южния парк и… де да знам, може пак… някоя от нашите да ми пусне.

- Все едно и също… не се ли чувстваш някак плосък?

- Ни най-малко! Тъй правят другите, тъй правя и аз! Значи - забавлявам се и… това е! Като се напукам… и да видиш тогава кой олигофрен, кой не… никой не го е грижа…

- Жалък си!

- Ей, копелдак, аз ли?! Я, се виж ти! – и почна да го засипва с всякакви, вече станали крайно скучни, ругатни…

След малко пристигнаха и останалите на няколко групи. Последни дойдоха Ара и Делис. Делис беше както винаги в сини дънки, бяла памучна блуза и бели маратонки. Тя се усмихна на всички и се отдели с Ара настрана, за да й каже нещо.

 

* * *

 

Четири часа по-късно Удриън се прибра доволен вкъщи и седна да чете – това правеше по цели дни. Четеше астрономия, научна фантастика, документални книги и т.н. Всякаква “необичайна” литература му бе минавала през ръцете.

Удриън не дружеше с никого. Беше самотник. Дори познати нямаше, като изключим тези от Лигата. Познаваше и професора, с когото се бяха срещали за пръв път в същия онзи квартален хипермаркет. После бе отишъл по негова препоръка на една свободна лекция за начинаещи астрономи. След нея професор Изъл го бе повикал при себе си за малко и му бе казал, че е “специален” и в никакъв случай не трябва да спира да се занимава с астрономия. Така се появи уважението помежду им.

А Удриън беше самотник най-вече заради убежденията си. Той бе изключително странен субект. Мразеше повторенията и понякога до такава степен ги отричаше, че стигаше до противоречия със самия себе си. Мразеше повторяемия, като че ли зациклил бърз ход на механизирания си живот. Мразеше и запознанставата, защото ги мислеше за повторяеми и еднакво безсмислени в повечето случаи. Мразеше хората, защото очакваше, те да се повтарят и всичките да са гадни като Чето. След като големоглавият сам бе успял да поведе цяла група след себе си, значи всички останали околни бяха такива – така мислеше той. Изключваше само професор Изъл и Делис - по понятни причини.

Мразеше повтарящата се градска шумотевица. Мразеше политиката – тя за него бълваше все едни и същи глупости. Мразеше да яде, защото смяташе това за дейност, която природата го е принудила да извършва, само за да продължава да живее. А живеенето според него не беше нищо друго освен един поглед на повторяеми до изнемогване неща.

Сред малкото неща, които не мразеше, бе четенето. Четеше, пасажите преминаваха през погледа му и нещата, които му бяха направили впечатление, оставаха… Никой не го задължаваше да чете онези странни стари книги, понамирисващи на мухъл и после никой не изискваше от него някаква трайност на знанията. Може би точно затова той я придобиваше.

 

* * *

 

Удриън беше точен. В полунощ се почука на бялата метална врата, водеща към открития покрив на Изследователския център, където беше телескопът. Професор Изъл отвори.

- Похвално, младежо! Елате!

- Е, мисля, че е време… от сутринта ме държите като на тръни – рече Удриън с блеснал поглед.

Небето беше ясно и обсипано с безброй звезди.

- Бъдете спокоен, младежо! С бързане нищо не се постига. Нищо! Повярвайте ми! Като за начало, погледнете през телескопа. Той е насочен натам, накъдето аз искам да гледате. Нощта е ясна като бистър извор. Не е ли вдъхновяващо? Неповторимо?

- Неповторимо?! Ами, Вие може би знаете… аз мразя повторенията и колкото и това небе да е все едно и също, все черно или бяло… сега наистина ми се струва някак особено – рече Удриън, вече наблюдавайки през телескопа.

- Започвате ли да осъзнавате, г-н Удриън, че има нещо различно там?

- Да, някакво странно явление. Петна светлина насред онази купчинка звезди, знаете я, Аргус, мисля, че бяха. Дето с просто око гледани, приличат на едно петънце. А сега… наистина сякаш има петно на тях. Пред тях… или… Какво е всъщност?

- Погледайте още малко, моля! Разсъждавайте.

- Много интересна космична аномалия. Газове ли са?

- Младежо Удриън, и ние, учените, в самото начало, когато открихме това преди около месец-два, направихме същите заключения като Вас. Но аз не се задоволих с дадените отговори и предложих допълнителни изследвания. Всички останаха изумени, защото, както аз смътно и дълбоко в себе си предполагах, всички твърдения бяха погрешни. Ако помните, по него време имаше едно ужасяващо земетресение, което ни тресе три дни подред и изби маса народ от съседните страни.

- Какво общо с явлението?

- Има! Пратихме специална малка совалка с добре обучен екип на мястото. Знаете ли какво стана?

- Какво?

- Изгубихме връзка. Или по-точно, совалката се разби. Толкова далеч в космоса не бяхме изпращали екип. Според последните “истерични” данни на пилотите, совалката се е блъснала право в звездата и тази звезда…

- Ама, то няма логика! Нали звездите са далеч!

- Точно това щях да кажа. Блъснали са се в звездата. В бялата блещукаща точка - явно не е била толкова далеч, колкото ние си мислим. Точно до “аномалията”. И, знаеш ли какво в крайна сметка решихме, че е това?

- Не.

- Дупка в космоса. Дупка в слънчевата система, ако щеш го наречи, дупка във вселената даже…

- Ама, как така?! – гледаше като гръмнат Удриън и се опитваше да върже нещата. – Ама, Вие тогава… ако това е вярно, тогава…

- М-да-а… Всички теории и схващания за космическото пространство в такъв случай се оказват погрешни. Разбрахте ли мисълта ми? Хайде, защо млъкнахте, младежо, нали това искахте?

- Кое?

- Искахте различие, разнообразие. Не Ви ли бях разбрал правилно? Искате нищо да не е същото. Е, небосклонът вече не е! Не Ви ли радва тази мисъл? Преди е бил един, а сега е коренно друг. Някой си там преди векове е казал едно, а то сега не е вярно! И всичките ни основи са погрешни. И, ако трябва да рушим, ще трябва да развалим основите… Не е ли смешно?

- Не!

- Как не?! Защо не?! Не се ли радвате, че сте част от това, Удриън?! Не се ли радвате, че може би от утре ще сте малко “по-голям”?! Наистина голям! Понеже ще сте натрупал житейски опит!

- Житейски опит?! Какъв житейки опит може да бъде една разруха на всичко досегашно?

- Хайде, стига. Та, щях да Ви казвам нещо допълнително: споменах земетресението и това, че дупката “изникна” след него, защото смея да твърдя, г-н Удриън, че тя е пролука към друг свят!

- Ама… – погледна още по-странно младежът, - Вие добре ли сте, професоре?! – и се разкрещя неуправляемо:

            - Вие, Вие си… фантазирате! Вие си измисляте, за да се пошегувате с мен, нали? Онова там… не е дупка! Онова си е аномалия! Газове, професоре! - продължаваше да крещи той. – Прекалено Ви е насмешлива физиономията, за да говорите сериозно!

- Сериозен съм! Просто знам това отдавна и проявявам ирония, за да го възприемете по-лесно!

- В такъв случай подходът Ви е погрешен! Не е вярно! Глупости! – продължаваше да кряска втрещен Удриън. – Не е вярно! Ще го докажа, по дяволите! Не, не мога да го докажа… Но това не е вярно!

- Мога да Ви покажа подробни данни и резултати от проучванията на нашата комисия…

- Не… не ща и да гледам!…

И, плещейки така несвързано, Удриън побягна към бялата врата, после по стълбите на Изследоватеския център, после по тъмните нощни улици…

Покрай него – отгоре, отстрани - фучаха въздушни и “нормални” коли. Сградите светеха от реклами. Електронна шумотевица бръмчеше в главата му. Искаше му се сега да си иде в къщи и да седне да чете книга. Но и не искаше, защото знаеше, че това само още повече ще го изнерви.

 Тичаше, докато изведнъж се закова пред огромната сграда, върху която бе “Градската градина”. Машинално се извърна към платформата и стъпи на нея. Без даже да сложи преградата, натисна бутона “Нагоре” и се загледа в бързо менящите се картини на нощната действителност пред него. Платформата изскърца рязко. Удриън се озова право пред вратата с лазерните лъчи. Тя го отбеляза като регистриран и го допусна,  за да поеме той машинално към другия край на “градината”, където беше свръзката с “Южен парк”. Там една от последните пейки му беше любимата. Сега искаше да седне точно на нея. Крачеше неравномерно и кракът, който по принцип постоянно го болеше и правеше походката му “куца”, сега направо щеше да се пръсне. Удриън се опитваше да разсъждава, но болката не му позволяваше. Групички хора го подминаваха, отправили крачка към своите домове. И друг път бе излизал късно, но точно днес му се струваше, че те, околните, вдигат прекалено много врява - може би, защото сега, екстра изнервен и объркан, това му правеше впечатление. До носа му достигаше острата миризма на бира. Много бира! Младежите обичаха да се събират всяка вечер тук и по този начин да се разтоварват. Че как иначе! Нали и наш’ Чето днес пак бе решил да се нарязва!

“Подлец! - мислеше си Удриън. – И се надявал, някоя пак да му пусне… Дрън, дрън… повърхностни, повтарящи се безсмислици… А, дали не ме подмина този подлец? Дали не беше сред някоя от групичките пияници? Дано да е бил! Дано е получил алкохолно натравяне и да се мъчи в болница – току-виж се позамислил, че не това е предимството да си Различен от останалите.”

Разсипаният Удриън седна на “своята си” пейка, която беше разположена непосредствено отстрани на асфалтовата алея. Младежът на много пъти превърта през съзнанието си случилото му се допреди малко. Действията му, постъпките на порфесора… Чудеше се, дали след това негово ‘изпълнение” да счита научния работник за човек, на когото може да има доверие. Беше отчаян. Бледата светлина на парковата лампа правеше лицето му мъртвешко, а пигментната мутация изглеждаше ужасяваща - по принцип, тя просто допълваше красивото му лице и беше част от чара му.

 

* * *

 

Отдавна алейката бе затънала в тишина. Удриън чуваше само бръмченето на комарите около лампите, когато и друг звук се намеси - меко въздушно налягане. Херметическите врати на прозрачния тунел, свързващ се с “Южен парк”, се отвориха плавно. Удриън не погледна натам. Само се заслуша. Леко детинско хлипане. Бавни, “измъчени” крачки. Пак детинско хлипане…

- Удриън? – запита любим глас.

Удриън не повдигна глава. Нежното гласче продължи:

- Удриън, какво ти е? Аз съм Делис, не ме ли позна?

Мълчание.

- А аз си мислех, че… Че ще ме познаеш. Че ще… бъдеш щастлив да ме видиш.

- Познах те, Делис – измърмори провлачено младежът.

- Не си пиян, нали?

- Не, никога не бих бил. Аз знам, че да си различен е дарба, а не повод да се правиш на такъв, какъвто никога не можеш да бъдеш. Ние, двамата с теб…, май само ние го осъзнаваме. Ти си разочарована от “събитието” в “Южен парк”, нали?

- Аз съм човек, Удриън! Аз съм нормален човек. Просто търсех във вашето Общество утехата и разбирането, което хладните човеци никога не могат да ми дадат. Е, при мутантите е същото!

- Не и аз. Аз не съм като тях.

- Знам. И ако не съм го разбрала от излетите, защото ти не си от приказливите, то го виждам сега.

Делис се приближи още повече. После седна до все още клюмналия Удриън.

- Какво ти е, Удриън?

- Разбрах една истина, толкова голяма, че сега ми е трудно да повярвам в каква лъжа винаги съм живял!

- А истината е?

Тогава Удриън подпря глава на рамото й и заразказва за Дупката в космоса, за професора… И, всъщност, презира този свят, и повторяемостта му, и може би нещото, което на драго сърце би оставил да се повтаря вечно, би бил единствено този момент. А Делис го слушаше и приемаше всичко, което й казва така, сякаш й говори стар приятел, когото познава отлично и в момента просто осъзнава в каква огромна беда е попаднал.

После и тя не пропусна да му “изплаче” нещо за себе си. Как всички я презирали за това, че мислела мутантите за хора и че ги приемала за изключения, които трябва да се уважават. И как заради това, че нямала никакви приятели, напук отишла, по предложение на Ара, нейна позната, да види какво е да си от “Лигата на необикновените”. И й било интересно - само в началото, а после и тя не можела да обясни защо продължавала да идва на излетите, след като най-малкото не може да търпи Чето – той, според нея, бил най-отвратителното разумно същество, което някога можело да съществува…

Усещащ мекотата бялата й блуза, Удриън й поразказа и за себе си, за живота си, как постоянно чете книги и прави всичко възможно да се откъсне от хората… до този момент, когато наистина му е приятно да общува с човек – с истински човек!

Делис вдигна поглед и го впери във вече вдигналия се от рамото й Удриън. После се усмихна леко, но горчиво, а “стъклените” й очи пробляснаха. Посегна с ръка и докосна пигментната деформация. Не пропусна нито едно кътче от повърхността й…

Удриън стисна очи притеснено и усети как гореща вълна се опитва да промени бледото му лице. За миг плах блян премина през тъмното: Представи си как прегръща силно Делис, а после как впива жадно устни в нейните…

- Защо затвори очи? – попита пак тя с детинското си нежно гласче.

- Ами… притесних се…

- Не ти ли беше приятно?

- Не съм го отрекъл… просто… съм крайно объркан…

- И аз… също… Искаш ли да… бъдем приятели? За да се държим в трудните моменти от живота… да…

- … да се крепим един-други – продължи мисълта й той. - И ти да си човекът, който да въдвори ред в новообъркания ми свят? Звучи предобре! – и той стисна ръката й. – Имаш моята честна дума!

Тя въздъхна. Не отдръпна ръката си.

След много време двамата се изправиха и поеха полека към другия край на парка…

 

* * *

 

Удриън се прибра в апартамента си. Седна на леглото, чието скърцане забеляза чак сега. Стисна силно очи и се опита да въдвори ред в потока на мисълта си. Усети я как бавно се издига над него, прилична на безкрайна струя призрачна вода, как преминава през тавана и през този на съседа отгоре и още, и още и как се проточва над блока, после над града, после над повърхността на Земята и над атмосферата…

Призрачната водна струя впери своя поглед нагоре – към звездите. И то точно към онова съзвездие, което сега най-много се натрапваше в нейните покои. Бледо петънце. Незабележима без телескоп космическа аномалия. Нелогичност. Трън в очите и в съзнанията – в призрачните води на другите хора… И се устреми точно натам… Търсеща отговори…

 

Призрачната вода стигна дотам. Купчинката звезди бляскаше все тъй далечна, а посред нея – дупка. Сякаш дупка в таван на тъмна стая, от който се натрапва денят. Стъклената вода пое дълбоко дъх, за да усети миризмата на космичността. По дяволите! Космосът – това съвършенство, този абсолютен космичен порядък, беше пропит от миризмата на почва, земна почва! Призрачната вода се стресна, оцъкли надупчен поглед и се вмъкна плахо в дупката. Светлината я заслепяваше с пълната си мощ.

“Мравуняк. Мравуняк. Мравки, мравки…” - зашепна нелогично тя и думите й запулсираха в пигментната мутация на Удриън. Тя стана морава, после мастилено лилава. Оттенъците се загърчиха. Удриън стискаше очи, а сърцето му биеше като обезумяло, заплашващо да издъни ребрата му.

Призрачната вода премина най-накрая през Огромната светлина. Очите и бяха слепи. Погледът празен и червеникав. Мощна звукова вълна я връхлетя. Дебели птицеподобни звуци нахълтаха в чувствителния й слухов апарат и нанесоха Втория удар. Гъгнещи детски викове. Мощни крясъци. Призрачната вода се провираше все по-трудно. Червеникавият й взор отново започна да се пълни с горяща, ужасна светлина. Снопове пронизваха цялата й фина проточеност. Но тя, водата, не спираше – вече гореше цялата. Вече дори и светлината не можеше да види. Вече нищо не можеше да види. Вцепенена, тя осъзна, че е безсилна. Тя – най-съвършеното у човека! Тя – вездесъщата и безкрайната, откриваше в ужасна агония точно тук своите предели.

“Мравки, мравки…” – и се стрелна уплашена надолу, или, където предполагаше, че е надолу. Към тъмнината на космоса. Ако можеше само, би затворила тази дупка!…

Разтреперан, Удриън отвори светкавично очи. Призрачната вода беше отново в черепната му кутия и сега притеснено и трепетно се наместваше в рамките й.

 

* * *

 

На сутринта Удриън се събуди с усещането, че хиляди игли се бяха набили в лицето му, докато е спал. Потърка бузите си с ръка. Отиде до огледалото и се погледна. Дълбоки бръчки прорязваха челото му, ала щом ги съзря, те веднага подскочиха и започнаха да се обтягат. Той погледна лилавото си око – беше омотано в кръвоизливи. Призрачната вода веднага му напомни за снощните си агонии, ала той я сряза моментално и я остави да скимти като бито куче.

Удриън реши, че днешният ден трябва несъмнено да бъде по-различен. Погледна пръснатите из стаята му книги, изпозатвори ги, без да му пука, че после няма да знае до коя страница е стигнал и излезе навън. Този път не беше с любимата си блуза на “Отбора”. Качи се на парка върху изоставената фабрика, където най-често звукоизолаторите не работеха. Това бе най-старият парк в града, вече почти занемарен, стоящ върху занемарена огромна фабрика. И днес беше от тези дни, в които градските шумове се смесваха с природните.

Мутантът се пльосна на малка полянка, сгушена в иглолистна растителност и се заслуша, търсейки своя душевен покой. Природата крещеше с пълно гърло, опитвайки се да надвика далечния “жесток” ъглошлайф. Как само той изпъкваше, дори пред всичкото бучене на стотиците коли. Удриън набърчи лице от напрежение. Протегна ръка и… една бяла пухкава птица внезапно кацна на нея. Олюля се, но момчето не й позволи да падне. Прикрепи я с другата си ръка, обгърна я и я приближи до себе си. Птицата го погледна с насълзения си поглед и премигна. Той я гушна. Погледна копринената й лъщяща белота и се сети за преживяното от “призрачната му вода” снощи…

- Какво ми казваш? – не можа да се сдържи той.

Птицата пак го погледна, после потрака с човчицата си, наежи се и той я отпусна от прегръдката си. Тя разпери нежните си криле и дълго след това кръжи над главата му, ту спускайки се надолу, ту издигайки се високо в небесната шир…

 

* * *

 

Няколко часа по-късно, поуспокоен и хапващ поредния сандвич, Удриън усети първия трус. Апартаментът се разклати. Младежът хвърли яденето и се пъхна под рамката на вратата. Клатенето спря. Удриън се завтече почти инстинктивно към стаята си. Влетя в нея, грабна мобилния си апарат и няколко информационни носителя с важни за него неща и пак отиде в кухнята.

Втори трус. По-силен. Много силен! Младежът стоя две безкрайни минути под рамката на вратата, ала природната стихия не преставаше.

Удриън усети паниката, която настана навън. Хукна към вратата… към входната врата…

“Изходът, изходът!” – крещеше съзнанието му.

Нервите бяха опънати. Мисълта съсредоточена единствено в това.

Тичаше по стълбите. Препъваше се. На два пъти се блъсна жестоко в стените на поредния етаж, ала уплашен и неусещащ болката, пак хукваше надолу. Сградата се тресеше. А Удриън тичаше по стълбите… Излезе задъхан навън. Погледна за миг блока, който страшно трепереше.

“Далеч, далеч! – дереше се съзнанието му. – Към безлюдния мравуняк! Към него…”

Недалеч от неговия блок имаше една неголяма дупка в земята. Безлюдния мравуняк – така я бяха кръстили преди много години децата. Там немирниците често пъхаха своите боклуци, от нямане какво да правят. Тая дупка всъщност беше “в центъра” на най-прекия път за бягство далеч от блока.

Земята продължаваше да се тресе. Удриън с все сила.

Вече имаше чувството, че мускулите му ще изхвръкнат. Всичко край него бе вече празно - очевидно твърде късно се бе усетил, а може би вече бе твърде късно и да се спаси. С тежестта на чукове краката му се застоварваха “върху” терена с безлюдния мравуняк.

“Още малко, още малко…” - задъхваше се съзнанието му и го караше да се цъкли от душевна преумора.

Вече бе подминал “входа” на безлюдния мравуняк. Внезапно връхлетя огромен трус. Удриън усети как почвата под краката му се смила, става на прах и изчезва. Той пропадна. Обзе го тотален ужас. В последния момент успя да се улови за случаен жилав корен на дърво, растящо наблизо.

- Гър-р-р… а-а-а-а-а-а! – изрева необуздано младежът, протегна и другата си ръка и я впи в корена на дървото.

Чутовен трясък и грохот. Мирис на пушилка. Нещо там отзад рухна…

Земетресението стихна. Непонятна околна тишина.

- Помо-о-ощ! – изрева Удриън. – По-омо-о-о-ощ!!!

Викът заглъхна. Тишината го разкъса и изяде.

Удриън направи опит да се изкачи по корена, ала не успя. Ръцете му натежаваха.

- Помо-о-ощ! – развика се пак той.

Над него внезапно се надвеси човек.

- Младежо, младежо… какви ги вършите? – беше професор Изъл, изникнал отнякъде-отникъде както винаги. Това бе само едно от редицата други нещо, които го правеха загадъчен.

Младежът протегна ръка към него. Професорът с лекота го издърпа от дупката. Двамата се качиха в колата на възрастния изследовател и потеглиха. Удриън беше видял срутения си блок, но някак-си това съвсем не развълнува.

 

* * *

 

Удриън се събуди. От бедствието бяха отминали няколко седмици. Отиде до огледалото и се погледна. Леки мъхообразни косъмчета бяха започнали  да образуват бакембардите му. Той повика няколко пъти името на професора, но гласът  му прокънтя без отговор в помещенията. Ученият го бе приютил в дома си. Днес двамата бяха решили да вземат двуместната “сапунерка” с херметическо затваряне и да слязат в пропастта – там, където в  деня на Голямото земетресение за малко не  загина  Удриън. Оттогава тамошният район беше безлюден – хората се бяха наплашили. Единици любопитни изроди все по-често се мяркаха и надничаха в пропастта. Чу се даже, че Чето Кичинлот се бил подхлъзнал на ръба и потънал завинаги в мрака…

 

* * *

 

След няколко часа Удриън и професорът вече седяха в “сапунерката” на няколко метра от пропастта.

- Младежо, слизаме – рече професор Изъл. – Готов ли сте?

- Да. Проверете още веднъж нивото на кислородния запас.

- Тъй вярно. Ще ни стигне за 4 часа.

- Значи няма за какво да се притесняваме.

- Не съм аз този, който се притеснява – отговори възрастният човек, закопча колана си, издърпа лоста  пред себе си и “сапунерката” се “отлепи” от земята.

Превозното средство наклони леко предницата си и се насочи стремглаво към черната зееща пропаст. Професорът превключи тавана на “прозрачен режим”, за да могат да наблюдават света над тях.

Мракът погълна колата. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-блещукаха камъните в почвата. Същински звезди.

- От какво ли блестят така? – попита Удриън.

- За пръв път срещам подобно явление – отговори озадачен професор Изъл.

“Сапунерката” продължаваше да потъва сред необятния мрак. Изведнъж нейде долу двамата забелязаха сивкава мъгла.

Професорът напрягаше поглед, ала не споделяше мислите си с Удриън. Щракаше бутоните, гледаше приборите и пак се замисляше. В купето не се чуваше никакъв друг звук, освен този на преносимия компютър, закачен директно в управлението на “сапунерката”.

- Не се ли чувствате странно, професоре? – попита Удриън.

Ученият мълчеше. Дори не обърна поглед към него.

Изминаха още десетина минути. “Сапунерката” навлезе в мъглата. Спуска се дълго и плавно. През това време мъглата взе да мени тъмния си цвят и да поруменява.

- Нямате ли чувството, че се приземяваме на планета, младежо?

- Ами, да. Какво по дяволите става?

- Не ме питайте – не зная повече от Вас!

- Какво става с този свят, професоре?! Побъркал ли се е?

Професорът просто мълчеше.

 

* * *

 

Слънцето под земята почти беше изгряло. “Сапунерката” се приготви за приземяване.

- Има сгради – промърмори най-накрая професорът. - Като кибритени кутийки са. Това са сгради.

Колата се приземи на някакво огромно за размерите на тамошния свят поле. Професорът отвори смело вратите, излезе навън и се огледа. После кресна:

- Ние сме извънземни! Ние сме извънземни!

- И те също са извънземни, професоре! – обади се иззад гърба му Удриън. - И те също! Значи извънземните съществуват.

Двамата стояха опрени до машината и съзерцаваха купчините “лъскави кибритени кутийки” в далечината. Изведнъж усетиха, че чуват звуците на този нов свят. Неговите обитатели трябваше да са малки, много малки – съдейки по  сградите. Звуците гърмяха - по-тихо от онези на света, от който те двамата идваха, но все пак гърмяха. Изведнъж започнаха да се променят. Двамата “външни” усетиха сгъстяването им. Звуците се гъчкаха, мачкаха се един друг и се надпреварваха кой по-първи да достигне до ушите им.

Удриън гледаше уплашен - чак сега - и потъркваше очи. След онази дупка в космоса на неговия свят… Онзи, техният мравуняк горе, най-вероятно беше такава дупка в космоса тук. В този свят! И тук ли се бяха терзали какво е това? И тук ли бяха опитвали да стигнат отвъд нея, да разберат какво е вътре в нея?…

Професорът, за разлика от младежа, се дивеше на всичко наоколо. Сякаш това бе място, на което е идвал и преди и, на което тайничко се е дивил…

- Хайде, Удриън, младежо, нека се приближим към онези зданийца там!

Удриън не беше виждал професорът така вдетинен и щастлив. Сякаш това бе мечтата на целия му живот.

            - Не, професоре!

            - Какво има? Хайде, хайде! – и усмивката на възрастния човек разцъфна още повече.

След секунди до тях приближи цяла редица малки коли и танкове. Бяха около стотина. От тях забучаха гласове с нормален човешки тембър – сигурно твърде високи за тукашната цивилизация.

            - Привет на планетата Земя, чуждоземци!

Езикът беше същият! Очевидно, колоната изчакваше реакцията.

            - Ние не идваме, за да воюваме – каза спокойно професорът.

            - Говорите нашия език?! – изненадаха се дребните посрещачи.

            - Или вие нашия – каза с насмешка Изъл.

 

* * *

 

            Беше изминала около година. През това време в света на Удриън се бяха случили много неща – хората се бяха променили след това  сензационно откритие. Удриън бе връхлетян от досадата на известността и може би в това си положение той се чувстваше много по-зле от преди. Отдавна бе минал денят, в който той констатира, че се чувства като в книгата на Суифт “Приключенията на Гъливер”. Изследванията по Дупката бяха напреднали максимално. Стана така, че с Дребния народ бе установена стабилна интелектуална връзка. С тамошните изследователи и научни работници се бяха разменили доста планове на космически средства за преминаване през Дупката в космоса. Взети от Малките, тези планове биваха “уголемявани” и допълнително усъвършенствани от “големите” учени.

            Дойде денят, в който първото завършено космическо средство от този тип трябваше да се изпробва. Великият съвет на учените набираше екипаж – условието бе участие да вземат космонавти и от “двете страни на повърхността”. С влиянието на професор Изъл, Удриън успя да се уреди в екипажа. Вече четвърти месец посещаваше тренировъчни курсове в симулаторите на Академията за летци. Справяше се доста добре. Благодарение на сегашното си положение в обществото, трудно бе да се откаже на такъв човек да лети до аномалия като Дупката в космоса, имайки се предвид огромния принос, който той самият бе дал за контакта между Малките и Големите хора. Все едно да възпреш реномиран писател да издаде поредния си бестселър.

 

* * *

 

            Денят бе ясен. Удриън отрано бе на летателната площадка заедно със своя покровител професор Изъл. Двамата, изправени пред неголемия космически кораб, обсъждаха някакви ежедневни проблеми – с това се опитваха да убият притесненията по полета. Чакаха Няс Бичторка – един от общо четиримата земни космонавти, натоварен със задачата да доведе другите четирима от екипажа – малките космонавти.

            Членовете на Малкия екипаж бяха поставени в специални “медальони” – комуникационни камери. Тези камери имаха специални магнити, с които се прикрепяха към костюмите на големите си събратя по професия. Камерите имаха за свое основно предназначение усилване и съотвено намаляване на звуците, разменяни от двете човешки раси. Четирите “медальона” бяха свързани в мрежа помежду си, за да могат събратята да си комуникират въпреки физическите граници. Медальоните бяха идея на Малкия народ - разработени почти изцяло от него.

            Космонавтите бяха разпределени по двойки, съответно Удриън – Икс Холи (предпочитащ да го наричат на фамилия), професор Изъл – професор Ай Инбриъс (двамата просто си се допълваха – Ай беше едно достойно копие на Изъл сред Малкия народ), Няс Бичторка – Сърдж Латикс (и двамата еднакво глухи и приказливи) и Гердо Машански – Андоран Итенос (двамата мълчаливци, за които историята ни е най-пестелива).

            Удриън се настани последен на своето място в кораба – бе до илюминатора. Направиха рутинната проверка на апаратурите и на неговия скафандър. Всичко беше наред и, ако вървеше все по план, след 3 денонощия трябваше да стигнат до Дупката в космоса.

            Летателната площадка не беше гъсто населена – 20-тина колеги и случайни, живеещи недалеч хора.

            Корабът набра скорост по разчертаното платно и се издигна безшумно във въздуха. Погледите се насочиха към планината, в чиято посока заминаваше той. Скоро машината потъна в дебрите на тъмен буреносен облак.

 

* * *

 

            Още няколко часа и корабът трябваше да съобщи за навлизане в  Дупката в космоса. Всичките осем погледа бяха отправени към нея. Удриън се взираше през своя илюминатор и си говореше нещо с Холи. Шегуваха се. Бариерата между тях липсваше. Все едно бяха стари приятели – дрънкаха глупости, ала погледът на Удриън бе леко празен. Той поглаждаше от време-навреме обраслите си с все по-тъмни косъмчета бузи. Лек мустак се мъдреше вече над горните му устни – не бе вече онова момче без възраст, с гладко лице. Детинското се бе запазило единствено в погледа му – двете различни очи шареха, играеха с всичко, попаднало им в полезрението.

            Позабравен образ изникна неочаквано в съзанието на Удриън и го накара да престане да слуша глупавите приказки на своя Малък колега.

“Делис, Делис…” – шепнеше безкрайната му струя призрачна вода и напираше да излезе извън пределите на черепа му, но той умело я задържаше и промушваше на много пъти с мислени остриета. Тогава струята заскимтяваше, оставяше го на мира за три-четири минути, за да се надигне пак с нова сила за своя пореден опит…

 

* * *

 

Изминаха дългочаканите часове.

            - И така, екипаж, минути ни делят от онзи заветен миг, когато трябва да преминем през Дупката в космоса – захвана с развълнуван глас импровизираната си реч професор Изъл.

            - Почти успяхме! Почти успяхме! – възкликна се Няс.

            - Не бързай толкова, млади ми глухарчо и си отпуши ушите! Нека всички заемат местата си. Да го направим така, както много пъти сме го репетирали в симулатора. Закопчейте коланите, сложете предпазните очила, защото светлината ще бъде ослепителна. Отпуснете се. Нека всеки усети вътре в себе си уединението с величието на нашата всемогъща природа… Благодарност, благодарност към нея за това, че ни е допуснала да съзрем огромната й, макар и непонятна за нас мощ! – пак се отплесна Изъл. – Така. Мисля, че бях пределно ясен. На работа!

            Инструкциите бяха изпълнени. За последен път професор Изъл установи контакт със Земята, преди преминаването. В купето на космическата машина и без това белите стени започнаха постепенно да се “подпалват” в светлина.

            Корабът навлезе в своята тотална близост с Дупката. Блясъкът на звездите и чернотата на Космоса потънаха в светлина.

            - Имам чувството, че пътуваме към Рая, момчета! – обади се пак Няс.

Изъл го скастри с пръст. Посочи му да гледа в монитора си и данните, които той показва.

            Телата на космонавтите взеха да изтръпват от вълнение. Приятна беше тази тръпка. Всеки един от тях в този революционен за човечеството момент тайничко вътре в себе си се молеше на своя Бог. Пигментната мутация на Удриън беше приела своя тъмно виолетов цвят. Веждите бяха обтегнати над защитните очила и отвреме-навреме трепкаха неконтролируемо. Никой от останалите “видими” (общо трима) от екипажа не се държеше като него. Очевидно бе, че има и още нещо, което кара вълнението му да е изключително обтегнато…

            Белите стени все повече се “подпалваха” в ослепителния блясък.

            - Няс, как е координацията на кораба? – попита Изъл.

            - Всичко е в рамките на нормалното, професоре!

“Мравуняк,  мравуняк! Мравки, мравки! – зашепна отново призрачната струя на Удриън. – Мравуняк… Мравки!” И той я пусна извън пределите на  своя череп.

Затвори очи. И сега я видя пак същата – както онази вечер преди доста време в своята стая – призрачната му вода, неговото собствено съзнание, сега с неудържима енергия се впускаше в непрогледната светлина, изпреварвайки движенията на кораба. Искаше да докаже своята безвъзвратна безконечност и неограниченост.

            Машината премина през дупката. Гореща вълна от емоции заля всички в кораба. Удриън чу грохота от звуци секунди преди другите да го сторят. Призрачната му вода ги бе изпреварила. Всички ахнаха. Само Удриън мълчеше и имаше сравнително безизразен вид – това нещо вече го бе преживявал.

            Погледите все още бяха заслепени. Сърцата щяха да се пръснат  от вълнение. Огромен стрък зелена трева насред заслепителния сноп светлина хлопна по металната повърхнина на кораба и ознаменува наличието на природа тук, Горе. Детски радостни крясъци нахлуха в корабното пространство. Малкият екипаж в “медальоните” бе запушил ушите си и сбърчил лица.

            С очилата всички вече виждаха ясно огромни сгради – безконечни. Футболна топка с размерите на театрална сцена прелетя невисоко над кораба и въздушната й вълна го разлюля.

            - Включвам стабилизаторите! – изкомандува на себе си Изъл.

            - Проверявам за връзка със Земята – намеси се пак Няс.

            - Провери, провери, синко, – рече  отегчен от него професорът.

Корабът се носеше, пробивайки своя път сред гръмовните звуци. Неговият ход следваше протежението на един черен лъскав небостъргач.

            - Току-що ми казаха, че продължаваме нагоре! Земята така иска! – съобщи Няс, приключил раговора по цифровата връзка.

            - А горивото? – попита Удриън.

            - Имаме доста! Вие, младежо, докъде мислите, че ще стигнем?

            - До техните звезди – предположи Удриън.

            - Може би – уклончиво се съгласи професорът.

            - Има извънземни, професоре! Те за нас и ние за тях.

            - Представяш ли си? – разсъждаваше на глас Изъл, - корабът ни за тях е голям колкото бръмбар…

            - …устремен към небесата в своя пръв полет, изпълнен с енергия и желание за живот! – довърши красноречиво Удриън.

            Внезапни “боцкания” по лицето го посмутиха и той поглади далечните наченки на своята пълна зрялост.

             

            Космонавтите виждаха Големите хора през илюминаторите. Великани, живи статуи, забързани към своите задължения, незабелязващи, бръмбара, дошъл им на гости.

            - Всичко е същото с изключение на размерите -  не пропусна да се обади Няс.

            - Да, моето момче – отговори му този път благо професорът. – Ти какво очакваше? “Всяко ново е добре забравено старо!” Само не мога  да разбера защо ние, човеците, сме толкова глупави! Нужно ли е на нещо да му бъде сменяна опаковката, за да му обърнем внимание и да разберем, че колкото и невзрачно да е – то е уникално?!

            - Природата ни отваря очите – обади се Холи – каза го по-скоро на Удриън, но всички го чуха и много му се зарадваха.

 

* * *

 

            Корабът отмина небостъргача. Отмина небето, което той трябваше да “стърже”. Отмина атмосферата. Отмина повърхността на планетата. Тя лека-полека се превръщаше с синьо-бяло кълбо…

            Удриън изпиваше с поглед отдалечаващата се, но все още твърде голяма планета. Мутацията вече бе приела неопределим цвят. Лилавото око блестеше и пейзажите извън стъклото потъваха дълбоко, нейде навътре в душата на младежа.

            “Бръмбарът” летеше. Погледът на Удриън забеляза нещо странно. Планетата, под чиято повърхност винаги бяха живели. Планетата, която “откриха” днес и сега напускаха, беше слепена с друга планета. Две кръгли топчета, свързани в неотделимо цяло.

            - О2! – изкряска той. – Кислород!

            - Какви ги дрънка? – подсмихна се Няс.

            - Професоре, вижте през илюминатора! Атоми! Ние сме живели в атом!

 

* * *

 

            С треперещите си ръце, незабелязван от никой поради шумотевицата около това негово откритие, Удриън извади мобилния си апарат и го погледна. Имаше минимален обхват, но все пак щеше да му свърши работа. Написа следното съобщение: “Delis, az sym tuk. Gore. Kak bih iskal da si do men, za da spodelim zaedno tozi vtori po vajnost moment v jivota mi. Pyrviyat shte e, kogato se vyrna dolu pri teb i ti kaja: OBICHAM TE!!!”

 

Сливен, 29 май–30 юни 2004г.