Два разказа
На гости у дома<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Ляв пред десен, дишай – издишай … шляпам си аз с босите петички по отъпканата пътечка. От време на време някоя свежо млада тревичка се провира между пръстите ми и ми създава гъдел. Напред е полето с неговите озонови вълни. Лилаво, синьо, жълто, охра, калинки, пеперуди, мараня. Колко е меко и уютно в леглото от трева! Мирише на земя, на топла, слънчева, кафява почва.
Отсреща е гората. Дочувам ясно всеки повей и подкана, всяко мъничко листо, живеещо със собствен танц. За първо запознанство ме посреща кадифената прегръдка на хвърлената сянка. Постлана като одеало от прохлада, ме завива в леглото си от звуци.
Не виждам птици, но те са тук и пеят в своята хармония. Както и летят – дискретно изпълнителни, подвластни единствено на същността на собствената си природа – летенето.
Високите стволове поддържат нежно жужащото от зелени глътки въздух небе. Тук всяка подробност е съществена и всяко същество подробно.
Вече се чува. Тътенът. Става все по-свежо, става просто все по - … На брега съм. Краката ми усещат всяка влажна целувка на облите камъчета. И този аромат на речен бряг! Дали наистина камъните са очите на планетата? Ако е така, то тези благи, търпеливи погледи са подкрепата на моите приятели. На тези, които винаги са там – при моята река. Широка и бърза, жълта и пенеста, пълна с живот.
По мен попиват хилядите малки пръски от облаците на водопада. Високата мощ и приобщаващият грохот на отвесната вода ме потапят в дъга от чувства. Най-сетне у дома!
И си мисля - любовта трае един миг, който продължава вечно.
Малка гара
Да се върнеш назад по пътя е позволено само, ако искаш да се извиниш на този, който си ритнал препускайки.
Ако се връщаш, за да прощаваш, си вземи сърцето и сапуна, една четка и малко вода. Не винаги душата се подчинява на желанието или по-скоро душата е зад бариерата, позволяваща на влака на развитието да продължи. От тук ще дойде и водата – сълзите от раздялата на изпращача Гордост, носталгично махащ от перона на отпътуващото Извинение. А то – “изпуснатото” Извинение ще пропътува дългия път на самосъжалението, ще препуска по релсите на времето, ще криволичи тактово по завоите на чувствата, но в крайна сметка ще се сгуши в силната прегръдка на Сърцето. И пак сълзи, но на завръщането у дома – Състрадание.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ива Всички права запазени
