горски сълзи

“Виждаш ли капките отвън? Те са като кратките мигове, които ние така безразсъдно пропиляваме”. Това ми го каза Тя и именно за това я обичах толкова много! Тя обичаше живота, макар да знаеше, колко скоро ще го загуби и колко тежки ще бъдат последните и мигове. Тя танцуваше под дъжда и беше щастлива, по - щастлива от всеки друг на нейно място. Тя не проклинаше всички наоколо, нито пропиляваше последните си дни в тежки въздишки. Тя се беше влюбила два пъти. Първият път в мен, а вторият път в гората. Така поне си мислех тогава, но чуйте историята до край. Двамата се преместихме да живеем в селце, сякаш прегърнато от гората. Тя настояваше, че не иска да живее повече в "този град с прозорци, но без врати". Явно тя намери ключа към сърцето ми, защото аз винаги съм обичал града повече от всичко друго, но въпреки това се съгласих. Всеки ден тя се разхождаше в гората, сякаш това беше жизнено важно за нея. Аз не я придужавах, защото тя не искаше, но и не настоявах. Минаваха дни и седмици, а тя сякаш забрави за болестта си. Тя се преобрази напълно стана по-мъдра, по-сантиментална и говореше за неща, които в по- голямата си част не разбирах.
-Защо не ми носиш цветя? -попита ме тя веднъж. Това напълно ме обърка. Та нали тя обичаше толкова много гората, дали щеше да и хареса да “убия” някое цвете? Обясних и това и тя ми каза тъжно:
-Защо вие хората нищо не разбирате? Нима това е убийство? Та нали растенията раждат плодовете си, за да се хранят другите, а светът е така устроен, че да могат всички живи същества да си помагат, цветовете на цветята са тъй красиви за да ви радват, нима сте изгубили онова чувство, което ви е вродено? Ела с мен, само не се плаши! Замислих се над това, което каза, но нямах много време, защото тя ме дръпна и побягна към гората. Тичаше като обезумяла, сякаш беше загубила нещо, което и беше много скъпо. Тя губеше живота си и съвсем не разбирах, какво може така да я окрили и да я направи тъй свободна. Сълзи се стекоха по очите ми, тогава разбрах! Та тя очевидно се бе побъркала от мъка и от самота. Какво говоря, тя не беше самотна, докато не дойдохме тук. Тя просто нямаше с кого да сподели скръбта си. Аз бях виновен! Това, което видях веднага ме отдели от унеса и ме накара да побягна с неземна скорост. Виждах ясно,че я губя! Стадо диви вълци се бяха втурнали към нея а тя бягаше към тях със същото спокойствие, както преди, сякаш ги очакваше. Когато успях да стигна до нея, така че да я виждам пред очите ми се откри картина, която ме обърка напълно и още не мога да се отърся от нея. Всички вълци легнаха послушно, сякаш и се покланяха. В същия момент тя ме погледна с поглед, който ми беше много чужд, но ясно се виждаше съкровената любов, която искреше от него. Все още не можех да се осъзная, но тръгнах бавно към нея, за да не изплаша вълците.
-Трябваше да ти кажа за това отдавна, но не знаех как ще ме разбереш. Аз съм горски човек. Да правилно ме разбра. Когато растях в този град много ме плашеше самотата и не обичах гората, не че не я обичах, просто се страхувах от нея, защото не я познавах. Преди година, когато си стоях в къщи ми се причу глас, който ми каза да не се страхувам и че съм болна от рак. Той ми го каза толкова спокойно, че не си и помислих, че може да е истина. Когато се появиха първите симптоми аз разбрах, дори не беше нужно да ходя на лекар. Тогава аз напълно се сринах, чувствах се не на място в студения град, чувствах празнина в сърцето си, която не можеше да запълниш нито ти, нито който и да било друг. Тази празнина не се дължеше на болестта, дори на моменти я забравях напълно, тогава се появи отново онзи глас, който ми каза да се преместя тук и да прекарам тук трите месеца живот, които ми остават. После или мога да си тръгна оздравяла, но да не мога повече да се върна в гората, или да умра тук завинаги. Тогава се преместихме толкова бързо, а аз усетих свободата, която толкова ми бе липсвала, която ме изпълваше с копнеж за живот. Бях изправена пред много голям избор, защото те обичам много, обичам и живота си, но най-много от всичко обичам гората. Тук я прекъснах, защото разбрах какво иска да направи. Трите месеца бяха изтекли като бистра вода, а аз не я бях разобедил. Но всъщност откъде бих могъл да зная? Тя искаше да си отиде от мен, а аз не можех да я спра.
-Не, чуй ме!-но думите ми останаха нечути. -Когато дойдох в гората за първи път ме посрещнаха вълците, после и вятъра...-продължи тя, сякаш не бе чула нищо от думите ми - вятъра, усещаш ли го, сякаш те гали, после гората завъртя ураган от листа и... Най-накрая се заслушах и се огледах наоколо. Беше вълшебно! Усетих какво искам от нея и колко егоистично постъпвам. В този момент се почувствах толкова празен. Нима бях изгубил всичките тези години напразно, завъртян от проблемите? Подяволите всичко! Какво ми оставаше? След няколко дни тя щеше да си отиде от мен, а аз какво ще правя? Какво говоря аз не бях поставен пред такъв избор. Толкова я обичах... Тя ме хвана за ръката и ме поведа през жълтите вече пътеки. Реките ни пръскаха с вода, за да ни охладят, дърветата ни правеха път, а аз толкова силно я обичах, че не можех да откъсна очи от нея. Когато беше близо до мен изпитвах силна болка, прорязваше ме тук в сърцето. Не исках всичко да свърши така. Но свърши! Денят бе отново хубав, един от последните. Тя ме хвана за ръка и двамата се затичахме до гората. Рошавите и коси се вееха а тя се смееше. Усетих че края е близо, заради сподавената болка в гласа и. Легнахме до реката и мълчахме дълго. Сълзи се стекоха по бузите и, докато говореше... -Вече сигурно знаеш, че всичко свършва. Моляте не се връщай отново в града! Там хората нямат души и сърца! Ти видя каква бях ТАМ и колко се промених тук, сред природата. Знам, че ще ти липсвам и ти благодаря, че не ме разубеждаваш. Не че сега е лесно...Много те обичам и ще ми липсваш, но остани тук а аз ще те гледам всеки ден, от онова дърво. Тя ме целуна нежно и се гмурна във водата вълците дълго бягаха по течението, а вятъра духаше така, сякаш страдаше повече от мен. След два часа на дървото се бе появил славей и ме гледаше от високо. Знаех, че това е тя... На Валя. Много ми липсваш, но знам, че си на хубаво място.