Гълъбът, който проби обувката ми

Уморена от дългата разходка със себе си, реших да поседна на
единствената самотна пейка в парка. Наоколо беше пълно с хора (млади и
стари), които спореха за епохата, в която живеят. Огледах се. Пред мен
имаше пясъчник, върху който играеха две малки момченца. И докато едното си
ровеше в розовото носле, другото заравяше краката на приятелчето си в
пясъка. Усмихнах се тайно, за да не ми се разсардят, ако видят че им се
смея. После извадих от чантата си пакетче солети, които едва ли щях да ям,
но нали отказвах цигарите...Слънцето гълташе студенината и пращаше огън. За
да му благодарят, и хората, и дърветата, и приците се усмихваха
въодушевено, като че е пролет. А наближаваше ноември...и листата не питаха
въпросното слънце може ли вече да напускат домовете си-клоните- те просто
го правеха. Наоколо лъхаше щастие а аз бях тъжна. Нещастна и самотна, както
никога бях! Знаех, че животът не е вечен, но не исках да го губя!
    Философи твърдят, че с раждането си човек запозва да се учи как да
умре. Но можеш ли да разбереш нещо, което ако наистина разбереш, ще се
случи. Ти не искаш то да става и следователно не искаш да разбереш. Ето, аз
наблюдавах хората. Те бяха толкова безгрижни като че ли никога не са чували
за смъртта. А аз глупачката с досада чупих солетите и мислех: "Един ден ще
съм мъртва!" Животът така те подхвърля на вълните си, че докато се усетиш
си стигнал на дълбокото. Донякъде плуваш, после се давиш. Всички живеем с
планове за бъдещето, като че ли никога няма да умрем. И много често животът
се оказва прекалено кратък, за да реализираме целите си! Не искам и с мен
да стане така! Не искам да трупам богатство, не искам да имам разкошни
дрехи, не искам да съм в тялото си, а извън него. Да бъда само душа- това е
желанието ми. Защото душата била безсмъртна. Но никой не може да достигне
до това, което искам аз!Не е успял нито Платон, нито Аристотел, нито ще
успее продавачът на сладолед,който седи в ляво от ме. НИКОЙ! Всеки ще пилее
времето си, мислейки че животът това е ежеднежието със неговите проблеми. И
Аз! И Аз! Ще роня тънките солети и накрая, уморена от опити да откажа
тютюнопушенето, пак ще запаля цигара!
     Вскичко в парка онзи ден ми нашепваше тъга.Два часа по-късно се
намерих на същата пейка, в същата поза...Само дето хората бяха по-малко.
Децата от пясъчника се бяха скарали и сега едното събираше буболечки,а
другото продължаваше да рови с малкото си пръстче в носа. Почувствах резки
удари по обувката си. Наведох се. На земята и на крака ми имаше трохи от
солети. Един гълъб упорито си кълвеше от стъпалото ми  и то толкова силно,
че проби плата на обувката. Изгоних го нервно. Какво ми беше виновна
прицата, тя просто живееше. Докоснах обувката си. Дупката беше там. Тази в
сърцето ми също!