Име

И тази вечер някак си успях да притъпя усещането за саморазрушение. Може би и алкохола ми помогна до известна степен. Чудя се как след всяка такава вечер успявам да се прибера в нас и да легна с чиста съвест. Да унижиш себе си е все едно майка да отрови утробата си . Убиваш искрата на живота в теб. Едва ли има по-голямо престъпление.

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Кафето май истина от безполезни размисли. Имам твърде много свободно време. За това често мисля. За себе си и не само.  Ако само знаех ... но не знам.

Всяка сутрин едно момиче сядаше на пейката пред блока и четеше книжка. Имаше нещо изключително обаятелно в начина, по който я държеше в скута си, в панделката, с която бе вързала тъмната си коса, в босите и крака (много малко хора искат да докоснат земята). Като че ли винаги малко съм и завиждала. За мен, а може би и за повечето хора от квартала, тя беше безименна. Без излишни усложнения, без глупави асоциации. Мисля си, че хората се обременяват с имената си. Те не значат нищо. Купчина членоразделни звуци (как ми се иска и аз да нямам име, за да не го забравят ).

Можех да си я представя в хиляди ситуации и пак да не усетя нужда да я назова.

Често спорехме. На всякакви теми. Не ме изчакваше да се наговоря, само за да започне тя с проблемите си. Намерих си приятел. Макар и въображаем. Е почти. Прототипът му всяка сутрин сядаше на онази пейка.

В последно време не съм я виждала. Пролетта дойде, аз отново си пия кафето на балкона, но нея я няма. Няма я и в съзнанието ми. Странно. Мечтите никога не избледняват. А дали и тя ме е усещала. Точно както и аз? Дали пък наистина не сме имали някаква невидима връзка? Тънката паяжина на съзнанията ни да се е преплела във сложната система от желания? Може би и тя е имала нужда от някого и, може би съдбата  ни е свързала. Поредната шега на невидимите сили.

Усетих, че съм станала зависима от присъствието и. Вече не можех да спя, мислите ми ставаха все по-тежки и съзнанието ми трудно успяваше да се справи с тях.

Онази сутрин не издръжах и слязох да на площадката. Най-накрая се престраших! Може би идваше по-късно. Да, трябваше да е така. Все още бе ранна пролет и сутрините не бяха подходящи за босоноги момичета. Седнах на пейката и зачаках. Час, два, а хората минаваха и заминаваха. Всеки гледаше в пътя си. Дори и не се почудиха на странното момиче, което вече половин ден не мръдна от пейката. Залезът дойде, но моята приятелка - не. Реших и аз да се прибирам.

Усетих, че краката ми са станали студени като бучки.

Таблото за съобщения във входа беше обсипано с некролози. Винаги го подминавах  колкото се можеше по-бързо. Не обичам смъртта.

 На излизане от асансьора съседката за малко да се блъсне в мен. От година държанието и беше станало твърде надменно. Отдавна вече бе спряло да ми прави впечатление. Хлопнах входната врата зад гърба си и отново се затворих в тихата си самота. Бях загубила още един приятел...

Чак сега забелязвам, че огледалата в апартамента са покрити с бели чаршафи. Само онова над леглото ми не е.

Тази сутрин излязох навън по-рано от обичайното. На входаната врата някой бе залепил нещо. Нов некролог. Мразя некролозите. Смъртта ме плаши.

И все пак нещо ме привлече към него: моето момиче ме гледаше с празен поглед от снимката. А моето име бе написано под нея.

Тишина...

Коя съм аз? 

Някой бе издълбал стената с пирон:

“Eто красотата си отиде

ще тръгна аз по стъпките й глухи.

Но ще побързам да я стигна...”

Коя съм аз?

Имена, глупави имена...