Кратка история за един спомен

      Тя седеше в кафенето и чакаше. Чакаше него. Беше дошла доста по-рано от уречения час, за да обмисли нещата. Не си спомняше момент, в който да е била по-объркана. Всякакви мисли се въртяха в главата й. Представяше си какво би станало и как би се почувствала, ако наистина направеше това, за което беше дошла... Кафето и отдавна беше изстинало. Хората идваха в кафенето и си отиваха, а Тя все така седеше и мислеше. Това беше "тяхното" кафе, "тяхното местенце", където бяха изживели толкова приятни мигове - Тя и Той. 
       А сега стоеше сама и си спомняше. Вече не знаеше дали иска да са заедно, въпреки че през тази година, през която бяха неразделни, Тя бе наистина щастлива. Все още го обичаше, макар че чувствата й бяха по-различни отпреди. Тогавашният плам се бе превърнал в привързаност. Но тази привързаност за нея не беше достатъчна, за да продължава да бъде с него. Вече наистина не знаеше какво да прави и какво да му каже, когато дойде. Не знаеше дали въобще да му казва нещо. Гледаше в една точка и мислеше.
       Вратата на заведението се отвори и влезе Той. Тя не го видя. Дойде при нея, нежно я прегърна през кръста и я целуна по бузата. Тя се стресна и леко се отдръпна. Не отвърна на целувката му, не му се усмихна както винаги. Той усети, че има нещо.Всъщност отдавна беше усетил, че тя се е променила, че не му казва всичко и това го тревожеше... Не можеше да проумее защо отношението й към него е различно. Той не я разбираше, (всъщност и Тя самата не можеше да се разбере) но не искаше да я изгуби. Тя беше първата му истинска любов и я обичаше с цялото си сърце. Преди знаеше, че Тя изпитва същото към него, а сега не спираше да се измъчва.
       Когато седна на стола до нея, Тя не можеше да го погледне. Не промълви нито дума. Имаше чувството, че каквото и да каже ще прозвучи глупаво и неподходящо. Притесняваше се както на първата им среща... Тогава те също бяха в това кафене, на същата маса. Но всичко беше съвсем различно... Чувствата им бяха различни, те самите бяха други. И Тя и Той много се бяха променили от тогава. Сега седяха и мълчаха. Наистина не знаеха какво да си кажат. Незнаеха как да изразят това, което мислят. Никога преди не е било така...Тя не спираше да се пита дали да го направи, а Той - какво става с нея. И на двамата им беше неловко. Още се обичаха, осъзнаваха го, но Тя трябваше да го направи... Нещо отвътре не я оставаше на мира. Не можеше повече така. Разбираше,че ще разруши всичко, че ще го нарани, че ще го загуби завинаги може би и я болеше... Но накрая се реши и каза тихо:
          - Мисля, че трябва да се разделим...
       ... и вече съжаляваше...
       Той не можеше да повярва, че тя наистина го изрича. Не искаше да повярва. Питаше се къде е сбъркал, каква грешка е направил.
       Отново мълчаха. Беше станало доста късно. Вече нямаше почти никой в кафенето.
          - Имам нужда от време, за да обмисля нещата...
       Това беше всичко, което Тя успя да каже. Думите й прозвучаха толкова банално и глупаво...
          - Наистина ли го искаш?
       Мълчание.
       По радиото пуснаха една бавна песен и те я познаха... На нея се бяха целунали за първи път. Това беше "тяхната песен". Стана им още по-гадно и тъжно. Имаха толкова много общи спомени... Той никога не беше си представял този момент - момента, в който ще си разделят. Не желаеше да мисли за него. Накрая проговори:
          - От теб зависи какво ще стане с нас... Помисли добре и реши. Ти сама трябва да решиш какво искаш... Но знай, че аз много те обичам, бебенце... и винаги ще е така...
       Никога досега Тя не се беше чувствала толкова зле. Сълзите напираха в очите й. Обичаше го, но... но...
       Той стана и тръгна към вратата. Тя не можеше да го остави да си отиде така. Изтича след него и го хвана за ръката. Той се обърна и колкото и да беше тъжен й се усмихна. Тя не издържа... Целуна го по устните... Една последна целувка... Целувка може би за сбогом... Всеки миг щеше да се разплаче. Бързо излезе през вратата навън и го остави сам и объркан в празното кафене. Въпреки всичко той я обичаше с цялото си сърце.....