Мистър Денди

Есенните листа закапаха по влажната улица. Вятъра пригласяше на стичащата се в канавката вода и галеше с ледени ласки оголените дървета. Сивото небе , намусено от дъждовните облаци стенеше , а дъждът поеше земята . Суха , тя усещаше нечий стъпки да отекват в тишината . Той вървеше потънал в размисли , чудейки се защо изобщо му е чадър .Неочаквано дълбоките му очи съзряха розов храст. Пристъпвайки , той се опияняваше от розовия аромат . А щом стигна прокара пръстите си през листенцата , хвана дръжката и  наведе свежият цвят към лицето си . Съвършено правият му нос се изпълни с чувственост , сочните му устни тръпнеха докосвани от розовите листи посипани с роса . И когато погледът напълно бе премрежен от пърхащите му мигли  за сетен път осъзна , че розата е най-великото творение на този свят . Дори и лунната соната, която той свиреше в безсънните си нощи бе несравнима с насладата доставяна му от това чудо на природата .Нито пълната с разсъждения  и философия проза ,нито поезията можеше да го вдъхнови и очарова до толкова , до колкото перфектното създание го пращаше в облаците . Да , той прекарваше часове в библиотеката , или в разходки в парка , възвеличаващ смисъла и романтиката и презиращ шумотевицата на външния свят. Съчетаващ в себе си безброй образи на творци и творения , не можещ да се насити на красотата на света и човешката личност отразени през литературата . И в същото време се отвращаваше и бягаше от студеното и безсърдечно общество към което принадлежеше. Душата му, пълна с копнежи и усещания беше“затворена” изящно тяло , сякаш изваяно от скулптор мъжки форми излъчващи нежност и уязвимост . Кожата му, блед порцелан всъщност бе мека коприна пропита с ухание на мляко и мед .А лицето! То бе способно както да отрази всички възможни чувства , тъй и да остане сковано като статуя . Вълнистите му коси допълнително подчертаваха скулите , а щом седнеше на пианото  те танцуваха всяка захваната мелодия .Той беше истински аристократ , сляп за съблазънта на парите и материализма  , и въпреки това не можеше да живее без лукс .Благородната му осанка , мекият му поглед , устните издаващи изкушение от плътски грехове и винаги перфектното му облекло караха всяка жена да тръпне по него . А той бе самотен ! Мечтаещ цял живот за своята Жулиета –издигнат в култ от него образ . Пълна със страст , емоции , жажда за тръпка и динамика , а в същото време нежна, романтична и поетична . Тя изникваше в съзнанието му при всеки прочит на поема . Нощем го навестяваше в съня му, целуваше го и си отиваше.”     Изгубих я! А притежавал ли съм я изобщо  ?” Желязната логика съдеше лековерието му. Сутрешната езда го разведряваше за миг и преди отново да заговори с книгите той съзнаваше ,че обитава създаден от него свят. Далеч от обществото ! Това тъй кално , пълно с помия и лицемерие, лишено от каквато и да било естетика общество на неговото време от което той бе отхвърлен заради “прекомерната”си добродетел . И ето сега той вървеше стъпка по стъпка през дъждовната улица . Имаше толкова много неща ,които го вдъхновяваха , отнемаха тъгата и го ощастливяваха. Но въпроса “ Къде е мястото ми? Аз Денди имам ли място под това сиво небе? Има ли с кой да го споделя?”    

     Той въздъхна и отмина розовия храст с носталгия . Но изведнъж голямото му сърце заби с някакво силно предчувствие .Лицето му извърна поглед към розата и съзря следващият минувач, които я откъсна . Денди стоеше неподвижен и онемял , сякаш животът му бе спрял. Миг по-късно розата бе хвърлена в локвата , а думите на минувача отекваха в тишината:

- Тя и тъй е моя ! За какво са ми рози ?!

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />