Наказание и помилване<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Като във всяко малко селце, неуместно съществуващо в средата между големите градове и това имаше своята славна баничарница. По запотените стъкла винаги можеше да се познае, че маслото се топи и попива дълбоко в корите, а сиренето между тях, макар и натрошено се сношава с разбитите яйца.

Няма равно по сила противодействие на женското трошене на яйца. Ето защо, логичната реалност и тук е женска.

Баничарката е нещо като гуру или като жрица на Бога на сътворението. Въпреки, че ако питате нея, ще ви се изсмее нахално и набързо ще ви обясни, че тя е не само творец, но и майка на цялото село. Че нейните бебета са жертвени дарове, които изпраща на своята единствена богиня – помирението. Това е един негласен договор с прогнилото минало, от което обаче се носеше примамлив аромат на баница.

Никой не се осмеляваше да говори за скритата история на баничарката. Всички безмълвно унесени поглъщаха баниците й и с блаженство осмисляха аромата на странният си договор с нея. Храна срещу мълчание. Практично правосъдие.

Някога преди, само устремът на силният й дъх бе достатъчен да откъсне сукалче от родилка. Мъжете произнасяха името й в цифри, а старците се бяха обезводнили от плюене по нея. Тя ходеше в странно изкривяване на своите дървени платформи, което обаче водеше до нестандартното въртене на ханша й – един момент, насърчаващ селският часовник да тик-така. Лекотата не се съдържаше в телосложението, а в положението й. Не е осъдно да бъдеш ниско в класацията на живота, ако въпреки това си в стандарта на оцеляването. А и в крайна сметка тя нямаше къде да избяга от своето наказание.

След като се случи онова, всички хора в селото осъзнаха, че тя е необикновена жена. Бремето й беше видимо деформирано от хорските маниери и очаквания. Страданието й беше двоично – на първо място, тя получаваше пари, които не я издигаха в очите на хората, а я сваляха в постелите им. На второ, тя беше единствената, която потушаваше пожари.

Както всяка публична жена и тя си имаше своите болежки. Не веднъж се беше превивала от щедро направените й подаръци. Но това беше рискът на съществуванието й. А може би това беше цената, която тя плащаше за непризнатото удоволствие.

Случи се така, че един ден в селото се заблуди някакъв мъж. Не особено интелигентен, нито пък богат. Някак си усмихнат и похотлив вървеше по мегдана и от време на време почесваше мръсният си задник през протрития панталон. Около него витаеше аромата на опасност. Както се оказа в последствие, това не беше само тревожната заплаха от епидемия. Този мъж беше самоходен динамит. Всъщност, беше крадец на дребно, но в оня момент беше съумял да се снабди по неговия си начин с определено количество барут. И той не беше на ясно със себе си, защо му е притрябвало да си пържи задника на този огън, но се оказа, че се е сприятелил с твърде вредни за него, и за околните навици.

Та, ходейки си така безхаберно из селото, се сблъска с нея. И понеже беше загорял и отгоре и отдолу, я завлече право в мизерната стая, която беше наел.

На сутринта си тръгна.

Тя разбра за своята дарба, когато отиде до тоалетна. Нетърпимото парене изкара на устата й нездравословни псувни. Чувстваше се като градинска пръскачка.

Но не само тя беше обременена от физически дискомфорт. Чужденецът тъкмо се беше запътил към банката, когато усети, че ръцете му са изпаднали в екстаза на неконтролируемото чесане. Забързан, едва изчака аптекаря да отвори и завлече подскачащото си тяло в аптеката. В истерия крещеше името й и проклинаше топлината на краката й.

Аптекарят си падаше тих човек и искрено ненавиждаше силните крясъци. Ето защо, с досада избра номера на местният полицейски началник и го помоли да дойде за респект. В това време, чужденецът надаваше вой и ругатните излизащи от устата му, започнаха да се превръщат в хомогенна маса. Когато пристигна, полицаят завари двамата мъже в несподелен диалог. Единият подскачаше и плюеше около себе си, а другият нервно приклещен зад купищата лекарства бършеше очилата си.

Тогава, в този случаен час на деня, полицаят позна в чужденеца лицето от плаката, който висеше в началството. По-късно намери барута в камиона му. Сложи му белезниците, фрасна го веднъж по врата и го завлече в участъка…

Признание получиха официално той и аптекаря, но хората от селото знаеха кой е докарал сърбежът на чужденеца. Без да се бавят, свикаха селският съвет и я призоваха. Тя си помисли, че е осъдена да се преквалифицира в магистрална стопаджийка, но беше реабилитирана и й бе признат статута на редовна селянка.

Баничарницата се оказа точното място за нея. С носталгична песен на уста, но със спокойният тон на полу-човек, тя възпяваше топлината на пещта, благостта на маслото и трошеше ли, трошеше яйца. А баниците й изкушаваха похотливо примлясващите мъже и със странният унес на изоставени младоженци те принасяха телата си в жертва на семейното огнище.